Този път обаче реши да следва стратегията на Червената кралица от Огледалния свят. Тръгна в посока, точно обратната на онази, която й сочеха стрелките към „Сан Марко“. И наистина, не след дълго вече приближаваше мястото, от което Наполеон някога не особено уместно бе възкликнал: „Венеция е най-блестящата гостна на Европа.“
Слънцето залязваше, сенките бяха надвиснали над площада като градоносни облаци. Камбанарията се извисяваше над площада като гигантски слънчев часовник, предназначен сякаш за великани, под галериите се таяха издължени арки светлина. Нора вдигна бавно глава към величествените бронзови куполи на базиликата — какъв лукс само и какъв разкош, и всичко — плячкосано от Изтока! Сякаш Рим и Константинопол си бяха подали ръка, за да доведат на бял свят този странен, приказен прегърбен звяр — едно съвсем ново създание, същински дракон, който да пази нейния град! И в негов пълен контраст — изящната сватбена торта на Двореца на дожите, умиротворена и хармонична, обсипана с филигран от бял камък. Само тук часовникът от Часовниковата кула, и той създаден сякаш за великани, и неговите златни зверове от зодиака, които бяха заели мястото на числата, можеше да изглежда напълно на мястото си, естествена част от пейзажа. Нора усети, че има нужда да приседне някъде. Зави й се свят. Отвори пътеводителя си, но думите не й помогнаха с нищо. Заплуваха пред очите й — черно-бели факти без никакъв смисъл в сравнение с великолепието от багри пред нея. Освен това край моста „Риалто“ тя се бе отделила съвсем съзнателно от туристите и нямаше никакво желание да заприличва отново на тях с този пътеводител, стрелкайки поглед от страниците му към обектите и обратно, подобно на неумел телевизионен водещ, опитващ се да се справи едновременно със сценария и камерата пред него.
Години наред хората й повтаряха, че трябва да дойде тук — и приятели, и учители, дори майка й я беше подканяла. И никой не можеше да повярва, че човек на изкуството като нея, при това наполовина венецианец, не е ходил във Венеция. Но присядането в кафенето край моста „Риалто“ като че ли бе подредило мислите й. И тя бе осъзнала, че не е идвала тук заради майка си. Елинор бе изживяла своето венецианско приключение, ала то я бе наранило безвъзвратно.
Но като че ли най-виновни за нейната неподготвеност се бяха оказали художниците и писателите.
Младата жена в импозантната рецепция на библиотеката обясни на Нора на перфектен, изчистен английски, че за съжаление тя няма право да влиза в светая светих на тази сграда. Но пък посетителите без читателски карти са добре дошли да прегледат отдела за справки. Нора извади паспорта си и проследи как момичето попълва дневния й пропуск с изящния си почерк. След това я последва през двойните врати вляво от централния вход, които с тих шепот се затвориха зад гърба й, поздравявайки я. Книгите я очакваха в неподвижния въздух на залата. Прахът и кожените им корици приветстваха Нора със спомена за студентските й години. Единственият друг човек в това помещение беше един старец. Той вдигна глава, кимна й, а после сведе светлите си очи към книгата си. Момичето й обясни набързо реда на каталозите, след което се изпари.