Стъкларят от Мурано

Корадино едва издържаше болката, но отказваше да спре. Полилеят висеше пред него на желязната верига, почти завършен, облят в златисто от пламъците на пещта. Кристалните му ръце се протягаха към майстора си, сякаш молещи да бъдат завършени. Един от петте му деликатни крайника липсваше, така че Корадино за последен път протегна ръка към огъня. Пъхна големия прът в сърцето на течната смес, завъртя го умело и извлече определена част разтопено стъкло, което увисна на ръба на духалото. После започна да върти стъклото върху дървена лопатка, придавайки му подходящата форма, откъдето щеше да начене неговата трансформация. Корадино възприемаше стъклото като живо, дишащо същество. И сега бе изработил пашкул, от който щеше да се роди нещо красиво.

Пое си дълбоко дъх и започна да духа. Положи началото на чудото. Задвижено от устните му, стъклото започна да се превръща в дълъг и изящен балон. Корадино винаги задържаше дъха си дотогава, докато се увери, че балонът или мехурът, които е създал, имат идеални пропорции. Приятелите му се шегуваха, че Манин е такъв перфекционист, че ако балонът не е идеален, той за нищо на света не би си поел дъх, ако ще и да издъхне. А Корадино бе наясно, че и най-лекото дихание в ключовия момент може да се превърне в разликата между съвършенството и несъвършенството, между божественото и просто красивото.

Загледа се как, подобно на хамелеон, стъклото започна да преминава през всички нюанси на червеното, розовото, оранжевото, кехлибареното, жълтото и накрая, с изстудяването си, на бялото. И разбра, че е настъпил мигът за действие. Пъхна за момент балона в пещта, за да го затопли лекичко, и оттам нататък започна да го обработва с ръцете си.

Защитните кесии от памук или хартия, които останалите използваха, за да предпазят кожата си от изгаряне, не бяха за него. Отдавна бе принесъл върховете на пръстите си в жертва на своето изкуство. Вече не помнеше кога точно бяха преминали през етапите на изгаряне и обезобразяване, а после бяха зараснали гладки, без никакви линийки и отпечатъци. Корадино си спомняше разказите на Марко Поло как древната китайска династия Тан използвала отпечатъците като средство за идентификация на престъпници и как оттогава насам този метод се използва из целия Ориент.

Но моята идентичност се сля със стъклото. Кой знае в кой бокал или свещник по света или във Венеция се намира кожата ми?!

Корадино знаеше, че стъклото му е най-доброто, защото го докосва с ръцете си, гали кожата му със своята, усеща диханието му с пръстите си. Грабна щипците и започна да издърпва нежен филигран от завъртулки от основния цилиндър, докато постепенно оформи цяла гора от кристални клони. В този момент той освободи основата от пръта, прехвърли го върху яка желязна пръчка и заработи с отворения му край. Усещайки, че времето му изтича и безмилостното стъкло постепенно се втвърдява, той го пренесе към основната структура и зави новото рамо в декоративна спирала около основата. И нямаше да остави нито един белег, който да издаде откъде точно тръгва този клон.

Продължи да притиска рамото, докато стъклото окончателно не се втвърди. После отстъпи крачка назад, огледа с възторг работата си и изтри потно чело. Макар и гол до кръста, така, както обикновено работят майсторите, той все още усещаше горещината на пещите по тялото си. Оглеждайки прилежните работници около себе си, той за пореден път се запита дали пък тяхната професия не е отлична подготовка за адските огньове. Как го беше казал Данте?

„… високи, безмилостни огнени езици,
нагорещени до бяло така, както желязото
в пещите на майсторите.“

Корадино отлично знаеше творбата на великия флорентинец. В нощта на бягството им баща му беше позволил на всеки от членовете на семейството да си вземе от палацо „Манин“ само по едно нещо. Лично той бе избрал безценен екземпляр от велен от Дантиевата „Божествена комедия“.

Това беше изборът на баща ми. И сега е единствената книга, която притежавам. Това е единственият ми спомен от моя баща.

Корадино побърза да прогони спомена за своя баща от ума си и се обърна отново към огнената паст.