Стъкларят от Мурано

Нора започна търсенето си сред пожълтелите картончета на каталозите. Зад името „Манин“ се криеше огромно количество информация, но не след дълго тя си даде сметка, че по-голямата част от нея касае или някакъв дож — Лудовико, или пък Даниеле — адвокат, участник в Ризорджименто, възглавяващ антиавстрийското въстание от 1848 година. Слънцето вече слизаше по гигантските прозорци, когато най-сетне тя откри многобройните материали, свързани с Корадо Манин. От лавица в другия край на залата свали огромен том като онези, които светските дами оставяха по масичките си в гостните и които години наред никой не си правеше труда да поглежда. Настани се на кресло до една покрита с кожа масичка и започна да прелиства страниците. Скоро усети, че се замайва — дори и избелели, снимките от 60-те години на XX век не бяха в състояние да отнемат величието на онова, което изобразяваха. Страница след страница неподправена красота, изящност и величие, които накрая я накараха да зарови лице в ръце и да въздъхне безсилно. Старецът вдигна загрижено глава към нея.

Дойдох тук, за да намеря просто роднина, който да се превърне в моя пропуск за Венеция, а вместо това откривам същински маестро — един Леонардо, един Микеланджело!

Нора усети, че се изпълва едновременно с преклонение, неадекватност и гордост. Погледът й се спря на един полилей с ненадмината красота. Под снимката пишеше: „Полилей — изработен за църквата «Санта Мария дела Пиета», Венеция.“ Това й напомни, че из града беше зърнала обяви за предстоящи концерти с венецианска музика, която ще бъде изпълнена по местата, където е била създадена. Концертите започваха от тази вечер и Нора си спомни, че едно от местата, които бяха изброени, беше и тази църква. Бързо остави дебелия том на мястото му и излезе навън. Запъти се право към Туристическия информационен център, където си купи билет за концерта. Оттам се насочи към пристана „Сан Закария“, където спря за порция спагети — изяде ги, наблюдавайки потъването на слънцето в лагуната.

* * *

И сега, когато вече седеше в църквата „Санта Мария“, тя осъзна, че бе направила отличен избор за първата си вечер във Венеция. Изминалият ден бе за нея истинско откровение, но същевременно и такава могъща атака срещу сетивата й, че имаше нужда просто да поседи за няколко часа, без да бърза за никъде. И тя седеше, понесла се на крилете на музиката, и се опитваше да си събере мислите.

* * *

В мига, в който кракът й стъпи на летище „Марко Поло“, тя бе изгубила контрол над живота си. Докато катерът носеше нея и куфара й през лагуната към Венеция, тя имаше чувството, че е като обрулен лист — физически от вятъра, психически — от преживяното.

Още откакто се бе събудила в малките часове на нощта в дома си в Лондон, тя бе изпаднала в своеобразен транс. Добре отработените движения по заминаване в чужбина бе извършила на автопилот — такси до аерогарата, чекинг на багажа, а после усещането за лекота и за невъзвръщаемост, докато, необременена от чанти, се помота из магазините на аерогарата, пълни до един с неща, от които тя вече нямаше нужда. Единствено в книжарницата спря, за да вдигне от рафтовете книга с репродукция на Каналето на корицата, и през ума й за момент премина мисълта колко е странно, че към обяд вече ще върви по същите тези улички и канали, които художникът е нарисувал. После върна книгата — нямаше нужда от фантазии. Не след дълго навлизаше в своята собствена венецианска реалност.

По време на полета все още не бе изгубила напълно усещането за контрол над събитията. Прие с благодарност храната и напитките, дежурното списание, изслуша внимателно инструкциите за безопасност. Ала в мига, в който самолетът се приземи, я изпълни тази съвсем нова, ала не и неприятна безпомощност. Даде си сметка, че в абсурдните си мечти си бе представяла как самолетът се приземява на площад „Сан Марко“ върху нещо като футуристична писта. Но реалността се оказа не по-малко невероятна и от мечтите й — защото летището „Марко Поло“ се бе оказало наистина на вода, писта върху островче, оградено отвсякъде от морето. Не бе обмислила и следващата стъпка, но тогава осъзна, че ще трябва да вземе лодка до Венеция. Разбира се. И докато шофьорът на поклащащото се във водата такси й подаваше ръка, за да я качи на борда, тя се опита да направи сравнение между него и веселяка с черното лондонско такси, който я бе откарал до летище „Хийтроу“ в шест сутринта.

Не си беше дала сметка и за още нещо. Водното такси скоро стигна до сушата и започна да си проправя път по тесен канал. Нора автоматично разбра, че това все още не е самата Венеция, но дочу странен, далечен звън, подобно на заглъхващ екот на камбана, която я зовеше отнякъде. Сякаш разчел мислите й, шофьорът посочи с палец към древните сгради и се провикна, за да надвие вятъра:

— Мурано!