Стъкларят от Мурано

Нищо чудно, че в далечната 1291 година Висшият съвет на Венеция бе постановил цялото стъклопроизводство да се изнесе на остров Мурано с цел предотвратяване подпалването на града. Защото искрите от стъкларските пещи неведнъж и два пъти бяха заплашвали този бисер на Венецианската лагуна с изпепеляване. „Да, преместването на всички пещи на остров Мурано се оказа разумен ход — каза си Корадино. — Иначе и ние щяхме да пламнем като английския град Лондон преди няколко години!“13 Не че онзи пожар бе породен от нещо толкова артистично като стъклена пещ. Слуховете, които се носеха сред търговците от „Риалто“, твърдяха, че въпросният лондонски пожар бил тръгнал от някаква пекарна за пайове. Корадино се изхили.

Английска им работа — все за стомасите си мислят!

Но пък Големият лондонски пожар се бе оказал благоприятен за бизнеса в Мурано. Както ставаше ясно, английският крал Чарлз бе решил да изгради наново своята столица, както и да изпълни величествените модерни сгради с огледала и стъклени изделия. Поради това през последните години Корадино и неговите колеги не можеха да се оплачат от липса на поръчки, особено от страна на англичаните.

Макар да бе завършил основния скелет на своя полилей, Корадино си знаеше, че го чака още много работа. Вече се смрачаваше и, една по една, пещите постепенно угасваха, вратите им се затваряха и другарите му си тръгваха. Повика едно от момчетата за последна задача за деня. Докато гледаше как момчето прескача железните тръби и как заобикаля кофите, Корадино с усмивка си каза, че прозвището на тези помощници — „стъклени маймунки“ — е съвсем подходящо.

След броени секунди момчето се изправи пред него с кутията.

— Заповядай, майсторе!

Корадино отвори дългата кутия от палисандрово дърво. В нея имаше сто малки квадратни отделения, до едно номерирани и тапицирани с мека вълна. Корадино се хвана на работа. Грабна малка тръбичка, доста по-миниатюрна от вярната му голяма тръба, и я топна в стъклото, което лежеше разтопено и безформено на дъното на неговата пещ. Когато я извади, тръбичката вече приличаше на запалена свещ. Корадино изчака секунда, после измъкна блестящата мека топчица от пръчицата и започна да мачка стъклото първо в дланта си, а после, за по-фината част от работата, между пръстите си. Когато остана доволен от формата, той дръпна леко в единия край и оформи сълза, завършваща с изящна кукичка. Накрая пусна бижуто, което беше изработил, в кофата с вода между краката си. След известно време пъхна ръка на дъното на кофата и извади скъпоценния камък.

Това действие му припомни историите, които беше чувал за ловците на перли от Изтока — истории, които са достигали до Венеция по време на владичеството й над Константинопол, в далечния тринайсети век.

Дали онези момчета, които се гмуркат в дълбините и търсят миди, докато дробовете им не се пръснат, изпитват същото удовлетворение от работата си, каквото изпитвам и аз? Надали. Защото, когато открият перлена мида, това си е чист късмет, дар от природата. А когато братята им от германските планини, които копаят и търсят сребро насред горещината и мрака на хълмовете, напипат чиста сребърна жила, дали се чувстват така, сякаш те са създали това съкровище? А вие, диамантени миньори от Африка, докато откъсвате поредния скъпоценен камък от скалите, дали усещате същата гордост, която усещам и аз? Не, не е възможно. Защото тези красиви неща аз изработвам с ръцете си, а вашите ги изработва Бог. А сега, в света на човеците от седемнайсети век, стъклото се оказва много по-ценно от всички ваши съкровища, по-скъпо дори от злато и шафран!