Стъклени къщи

— Хора — каза Клеър спокойно. — Ако внимаваме, никога няма да заподозрат, че сме толкова умни, че да направим подобно нещо. Да не споменавам и смели. Така че ние им даваме фалшификата… това е повече, отколкото някой има. Може да се вбесят, но ще се вбесят, че някой я е фалшифицирал. Ние просто я открихме.

Двамата така я гледаха, сякаш я виждат за пръв път. Майкъл поклати глава.

— Лоша идея — отсече той.

Може би. Но щеше да я изпробва.

10

Бе твърде напрегната, за да заспи, освен това я болеше гърбът и не понасяше мисълта да чака още една нощ, за да се захване за работа. Брандън не изглеждаше от онези, които чакат дълго, за да си отмъстят, а Шейн… Шейн не бе от хората, които не си държат на думата.

Ако е толкова глупав, че да иска да го ухапят, хубаво, но няма да позволя да ме използва за извинение.

Шейн не бе излизал от стаята си цяла нощ. Не бе чула нищо, когато внимателно подслушваше до вратата му. Ева с жест бе показала слушалки и пускане на невидима уредба. Клеър знаеше за какво говори, бе прекарала много часове в опити да си спука тъпанчетата на ушите, за да избяга от света.

Ева й зае един лаптоп — стара машина, голяма, черна и тежка, със стикер „опасно за околната среда“ на капака. Когато Клеър го включи в мрежата и го пусна, на екрана се появи Мрачният жътвар, а в ръцете си вместо коса държи пътен знак, на който пише Морганвил и стрелка, която сочи надолу.

Клеър гузно отвори няколко папки, любопитството й надделя и откри, че са пълни със стихове. Ева обичаше смъртта или поне обичаше да пише за нея. Цветисти романтични стихоплетства, в които се говори за гняв, за кръв и мрамор на лунна светлина… и тогава Клеър забеляза датите. Последното стихотворение бе писано преди три години. На колко ще да е била Ева тогава, на петнайсет? Тя още тогава се е вълнувала от вампирите, но нещо се бе променило. През последните три години не бе писала поезия…

Ева влезе през отворената врата.

— Върви ли работата? — попита тя. Клеър виновно подскочи и докато влизаше в интернет с вдигане на палец й посочи, че всичко е наред. — Добре, обадих се на братовчедка си в Илинойс. Тя ще ни позволи да използваме сметката й, но утре трябва да й изпратя пари. Ето сметката. — Тя й подаде листче хартия. — Няма да я убият заради нас, нали?

— Не. Аз няма да купувам по много неща от едно място. Много хора купуват кожа, хартия, инструменти и разни такива неща. Колко стара се предполага, че е тази книга?

— Много стара.

— На велен ли е писана?

— Това хартия ли е?

— Веленът е най-старата хартия, която е използвана за книги — обясни Клеър. — От овча кожа е.

— О! Предполагам, че е от това. Наистина е стара.

С велена ще е трудно. Може да се намери, но лесно се проследява. Но пък каква полза от това да си много умен, ако не можеш да се измъкнеш от положението — о, да, ще трябва да намери някой друг, който да направи проучването. Твърде опасно бе да оставят следи, които водят до Стъклената къща…

Клеър се залови за работа. Тя дори не забеляза, че Ева излезе и затвори вратата след себе си.

* * *

Клеър прави проучвания в продължение на четири дни. Цели четири дни. Ева й носеше супа, хляб и сандвичи, а Шейн се отби един-два пъти, за да й каже, че е луда и че не иска тя да се меси в тая работа. Клеър не му обърна внимание. Така се държеше винаги, когато напълно бе погълната от някаква работа. Чу го, отговори му нещо, но изобщо не го слушаше. Точно както правеше и с родителите си. И накрая Шейн се отказа и я остави на мира.

Майкъл влезе в стаята й малко преди зазоряване. Това толкова я изненада, че я извади от нейната вглъбеност за известно време.

— Как върви? — попита той.

— Мисията да спасим Шейн ли? Ами, върви — отвърна тя. — Трябва да разработя плана с много заобиколни действия, да не оставяме следи. Не се тревожи, дори и вампирите да се ядосат, няма да могат да докажат нищо, освен че сме им дали това, което смятаме, че търсят.

Майкъл изглеждаше доволен, но обезпокоен. Той много се тревожеше. Тя предположи, че понеже се намира в капан, единственото, което може да направи, е да се бори с всичко, което влезе в къщата с намерението да ги нарани, и да се тревожи за всичко останало. Колко отчайващо, помисли си.

— Хей — каза Клеър. — Ева кога отива на работа днес?

— В четири.

— Но това е…

— Нощната смяна. Знам. Там тя е в безопасност и не мисля, че някой вампир е толкова глупав, че да се изпречи пред колата й. Все едно да те сгази хамър. Накарах я да обещае, че Оливър ще я изпрати до колата, а Шейн ще я посрещне на тротоара и ще я въведе вкъщи.

Клеър кимна.

— Аз отивам с нея.

— В кафенето ли? Защо?

— Защото е анонимно — каза тя. — Там всички студенти имат лаптоп и в кафенето има безплатен безжичен интернет. Ако внимавам, няма да могат да проследят кой търси информация как се фалшифицира възрастта на една книга.

Той й хвърли раздразнен поглед. Но пак изглеждаше сладък. Боже! Все още забелязва тия неща. Наистина трябва да престане, но… бе само на шестнайсет и не се бе целувала…