Стъклени къщи

— Не ми харесва, че Ева ще е там през нощта. А ти определено няма да излизаш.

— Но ако работя тук, всички сме в опасност. Включително и Ева.

О, удар под кръста. Погледът му трепна, но се овладя.

— Значи според теб, ако те пусна да отидеш там, да рискуваш живота си и да седиш в кафенето с Брандън е по-безопасно? Клеър, това в никакъв случай не означава безопасност.

— Повече, отколкото ако вампирите решат, че всички в тая къща са се заловили нарочно да им вземат това, което искат най-много — обоснова се Клеър. — Това не е игра, нали? Искам да кажа, мога да спра, ако искаш, но нямаме какво друго да разменим за сделката на Шейн. Нищо достатъчно значимо. Бих позволила на Брандън… сещаш се… но някак си не мисля…

— Само през… — Майкъл спря и се засмя. — Щях да кажа само през трупа ми, но…

Клеър примигна.

— Няма да го кажа — довърши той.

— Не си ми баща — изтъкна тя и изведнъж… се сети.

В болницата Шейн й бе казал, че докато е била упоена са се обадили на родителите й. Също така ясно си спомни и думите „побъркаха се“.

О, по дяволите!

— Татко — каза тя на глас. — О, не… трябва да се обадя по телефона. Може ли?

— На родителите ти ли? Разбира се. Извънградски…

— Да, знам, ще платя. Благодаря.

Тя взе безжичния телефон и набра номера у дома. Звънна пет пъти, после се включи секретарят. „Здравейте, вие се свързахте с Лес и Катрин Денвърс и дъщеря им Клеър. Оставете съобщение!“ Записът бе направен от майка й с ведър и делови глас. Когато чу сигнала, Клеър изведнъж много се уплаши. Може би просто са излезли да пазаруват. Или…

— Здравейте, мамо, татко, Клеър е. Просто исках да ви… чуя. Предполагам трябваше да се обадя по-рано. Онази злополука в лабораторията не беше нищо сериозно. Не искам да се тревожите за мен, всичко е наред. Наистина.

Облегнат на рамката на вратата, Майкъл правеше смешни гримаси. Това някак си по прилягаше на Шейн. Тя му се изплези.

— Ами просто… просто исках да ви кажа всичко това… Обичам ви. Чао.

Тя затвори. Майкъл рече:

— Трябва да им кажеш да дойдат и да си те приберат вкъщи.

— И да ви зарежа в тая бъркотия? Тя е заради мен. Шейн се замеси заради мен. Сега, когато Моника знае, че се е върнал…

— О, повярвай ми, не подценявам опасността, в която се намираме, но ти все още можеш да си отидеш. И трябва. Ще опитам да убедя Шейн да замине също. Ева… Ева няма да си отиде, а би трябвало.

— Но… — Така ще останеш сам, помисли си тя. Съвсем сам. Майкъл не можеше да се измъкне. Никога.

Майкъл погледна през прозореца. Небето бавно променяше цвета си от среднощното синьо към бледосиния цвят на зората.

— Времето ми изтече — каза той. — Обещай ми, че няма да ходиш с Ева довечера.

— Не мога.

— Клеър.

— Не мога. Съжалявам.

Той нямаше време да спори, макар че му се искаше. Отдалечи се по коридора; тя чу вратата на спалнята му да се затваря и се замисли за това, което бе видяла на долния етаж в дневната. Не бе сигурна как ще го преживее, ако й се налага всеки ден да го гледа — изглеждаше много болезнено. Предполагаше, че най-лошото бе да знае, че ако бе жив и можеше да се разхожда денем, щеше да попречи на Шейн да извърши онова.

„Нямаше да се наложи, ако се бе намесил и ми бе пазил гърба!“, му бе изкрещял Шейн и това сигурно го бе наранило повече от смъртта.

Клеър пак се захвана за работа. Очите й горяха, мускулите я боляха, но дълбоко в себе си се чувстваше щастлива, че най-после върши и нещо друго, освен да защитава само себе си — сега защитаваше и други хора.

В случай, че се справи успешно.

Странно, но бе убедена, че ще се справи. Просто знаеше.

Реши, че наистина е откачалка.

* * *

Клеър се събуди в три и половина, с мътен поглед, всичко я болеше, облече чиста тениска и чифт дънки, които отчаяно се нуждаеха от пране. Още един ден, реши тя, и после ще изпробва пералнята в мазето. Макар да бе спала едва три часа, косата й бе ужасно рошава и главата й изглеждаше огромна.

Трябваше да си пъхне главата под чешмата и с пръсти да заглади косата си назад, така че видът й да не е толкова противен.

Тя сложи лаптопа в куфарчето и хукна към долния етаж. Чу обувките на Ева да потропват в посока към входната врата.

— Чакай! — извика тя и се втурна по стълбите през дневната тъкмо когато предната врата се затръшна. — Мамка му…

Отвори я, преди Ева да успее да заключи. Ева имаше гузен вид.

— Щеше да ме оставиш — каза Клеър. — Казах ти, че искам да дойда!

— Да, ама… не бива.

— Майкъл е говорил с теб снощи.

Ева въздъхна и нервно потропа с крак, обут в черна лачена обувка.

— Да, за кратко. Преди да си легне.

— Не е нужно всички да ме защитават. Опитвам се да помогна!

— Разбирам — каза Ева. — Ако откажа и тръгна с колата, какво ще направиш?

— Ще отида пеш.

— От това се страхувах. — Ева сви рамене. — Влизай в колата.

Кафенето „Комън Граундс“ бе претъпкано със студенти, които четяха, бъбреха, пиеха чай, мока и кафе лате. Клеър остана доволна, като видя, че работят и на лаптопите си. Може би имаше около десетина включени. Тя вдигна одобрително палец към Ева, поръча си чай и се огледа за прилично местенце за работа. Някъде, където да е с гръб към стената.