Стъклени къщи

Освен… освен ако можеше? Ако преди година или преди пет години професор Уилсън бе открил книгата, която вампирите толкова искат да притежават, и бе решил да я задържи за черни дни? В крайна сметка и тя планираше да направи същото, само че за нея бурните времена вече бяха настъпили.

Трябваше й адресът му.

Сградата по изкуства и комуникации не бе далеч и тя пробяга почти целия път, докато болката във все още натъртения й глезен и изгорения гръб не я принудиха да намали темпото. Няколко стъпала я изведоха пред кабинетите, тя мина край този на професор Уилсън, който бе затворен и заключен, и спря до отрупаното бюро в преддверието. На табелката пишеше Вивиан Самсън, но всички я наричаха жената — дракон, а жената, която седеше зад бюрото, си бе заслужила прякора. Беше стара, дебела и пословично сприхава. Пушенето бе забранено във всички сгради в университета, но жената дракон държеше препълнен пепелник в края на бюрото си и запалена цигара висеше от ъгъла на начервените й устни. Прическата й бе като кошер, сякаш бе излязла от стар филм. На бюрото имаше и компютър, но той не бе включен и доколкото Клеър можеше да се досети от дългите й, ярко лакирани в червено нокти, жената дракон не докосваше клавиатурата.

Тя не обърна внимание на Клеър и продължи да чете отвореното пред нея списание.

— Ъъъ… извинете? — обади се Клеър. Усещаше, че от бягането в жегата лепне от пот, и все още й бе зле от това, което се случи в библиотеката. Жената дракон обърна една страница от списанието. — Трябва ми…

— В почивка съм. — Ръката с червените нокти извади цигарата от начервените устни, за да изтръска пепелта в пепелника. — Дори не трябва да съм тук. Проклети докторанти. Ела след половин час.

— Но…

— Без но. В почивка съм. Къш.

— Но професор Уилсън ме изпрати да взема нещо от къщата му, обаче не ми даде адреса и закъснявам за час, и моля ви…

Жената дракон затвори списанието.

— О, за бога. Ще му извия врата, когато се върне. Ето. — Тя взе една визитка от картотеката и я даде на Клеър, като я гледаше мрачно. — Ако си някоя откачалка, не е мой проблем. Кажи на Негово величество, че ако иска да се натиска със студентки, да се сеща да им каже проклетия си адрес. Разбра ли?

— Разбрах — каза Клеър с тих глас. Да се натиска със… Няма да мисли за това сега. Не сега. — Благодаря.

Жената дракон издуха облак дим от ноздрите си и повдигна вежди, които така бяха оскубани, че бяха по-скоро намек за вежди, вместо истински.

— Добре си възпитана. Хайде, заминавай, преди да се сетя, че не трябва да съм на работа в момента.

Клеър побягна, като стискаше визитката с изпотени пръсти.

13

— Знаеш ли — каза Шейн двадесет минути по-късно, — бих се чувствал много по-спокоен за нас двамата, ако не смяташе, че трябва да молиш точно мен за помощ при влизане с взлом.

Стояха на задната веранда на професора и Клеър надничаше през тъмния прозорец в също толкова тъмната дневна. Обзе я внезапно чувство за вина, че се гласят да влязат с взлом, но тя бе позвънила на Шейн, преди сърцето й болезнено да се свие, и сега пак си спомни как той казва „за нас двамата“.

Не смееше да го погледне, сигурно нямаше точно това предвид. Сигурно означаваше по-скоро приятелство или нещо такова. Държеше се с нея като с дете. Като със сестра. Не искаше… не е възможно…

Ами ако беше възможно?

Не беше за вярване, че подобни мисли я занимават точно сега, пред прага на къщата на покойник.

Споменът за отпуснатото, безжизнено тяло на професор Уилсън я отрезви и тя най-после успя да се дръпне от прозореца и да погледне Шейн в очите, без да трепери като изплашено врабче.

— Е, нямаше как да помоля Ева — обясни тя логично. — На работа е.

— Разумно. Хей, какво е това? — посочи Шейн нещо зад гърба й. Тя се извърна и погледна. Чу се шум от счупено стъкло и когато отново се обърна, той вече отваряше задната врата. — Готово. Сега вече можеш да кажеш, че не си знаела, че ще го направя. Не могат да те обвинят в съучастничество.

Е, не съвсем. Тя все още носеше металния съд на рамо. Чудеше се дали вампирите са се съвзели вече и дали някой се е сетил да разпита асистента в лабораторията по химия. Надяваше се да не е така. Той беше мил и по свой начин смел. Клеър не хранеше илюзии, че няма да я предаде, ако положението стане напечено. В Морганвил не бяха останали много герои.

Един от последните герои се обърна на вратата и каза:

— Влизаш или не, хлапе, денят си отива.

Тя последва Шейн и прекрачи прага на къщата на професор Уилсън.

Бе много откачено… личеше си, че преди няколко часа е бил тук жив и къщата сякаш го чакаше. Може би не бе толкова откачено, а по-скоро тъжно. Влязоха през кухнята — купичка за корнфлейкс, стъклена чаша и чаша за кафе се отцеждаха на сешоара за чинии. Професорът поне бе закусил. Когато пипна кърпата под сешоара, тя бе още влажна.

— Хей — обади се Шейн. — Какво ще търсим тук?

— Рафтове с книги.