Стъклени къщи

Баща й звучеше гневно. Клеър преглътна с мъка, устоя на желанието да отстъпи, да затвори вратата след себе си и да избяга, главно защото Шейн бе зад нея. За него ситуацията бе прекалено забавна, за да й позволи да избяга, и тя тръгна по коридора към мястото, откъдето се чуваха гласовете. Там бяха само Ева и баща й, а къде…

— Клеър! — би разпознала този вик на облекчение навсякъде. Преди да успее да каже „Здравей, мамо“, потъна в прегръдката й и в облак от Л’Ореал. Парфюмът се задържа по-дълго от прегръдката, която се превърна в разтърсване на Клеър, сякаш бе парцалена кукла.

— Клеър, какви си ги вършила? Какво правиш тук?

— Мамо…

— Толкова се разтревожихме за теб след ужасната злополука, но Лес не можеше да се освободи от работа до днес…

— Не беше кой знае какво, мамо…

— Трябваше да дойдем да те видим, но стаята ти в общежитието е празна, нямаше те в час… Клеър, какво става с теб? Не мога да повярвам, че си постъпила така!

— Как? — попита тя, като въздъхна. — Мамо, ще спреш ли да ме друсаш? Започва да ми се вие свят.

Майка й я пусна и скръсти ръце. Не беше много висока — само с около 4–5 см по-висока от Клеър, дори и на токчета, а баща й, който гледаше намръщено към Шейн в дъното, беше висок колкото него, но два пъти по-широкоплещест.

— Заради него ли? — запита баща й. — Да не те е забъркал в някоя каша?

— Не съм аз — каза Шейн. — Просто лицето ми е такова.

— Млъкни! — изсъска Клеър. Тя усещаше, че за разлика от нея той намира ситуацията за забавна. — Шейн е просто приятел, татко, като Ева.

— Ева? — Родителите й се спогледаха объркани. — Искаш да кажеш…

Двамата едновременно хвърлиха ужасени погледи към Ева, която стоеше със скръстени ръце и се опитваше да изглежда колкото се може по-скромна в дрехите, които й придаваха вид на готическа балерина по полата имаше черна мрежа, а по блузата червен атлаз. Тя мило се усмихваше, но обиците с черепи и червеното червило (от Миранда ли го бе взела?) разваляха впечатлението.

Майка й каза тихо:

— Клеър, ти имаше такива чудесни приятелки. Какво стана с Елизабет?

— Тя отиде в Тексаския университет, мамо.

— Това не е причина да не сте приятелки.

Логиката на мама. Клеър реши, че Шейн е бил прав — нямаше измъкване от тази ситуация. Защо да не скочи в басейна, акулите си кръжаха, каквото и да прави.

— Мамо, Ева и Шейн са двама от съквартирантите ми. Тук. В тази къща.

Последва тишина. Майка й и баща й онемяха.

— Лееес? — проточи майка й. — Да не би тя да каза, че живее тук?

— Млада госпожице, ти не живееш тук — каза баща й. — Ти живееш в общежитието.

— Не. Аз живея тук и решението си е мое.

— Това е незаконно! В правилника се казва, че трябва да живееш в студентския град, Клеър, не можеш просто…

Навън нощта настъпваше, неусетно и бързо като убиец.

— Мога — каза Клеър. — И го правя. Няма да се върна там.

— Е, няма да давам толкова пари, за да се настаниш в някаква стара къща с шайка… — Баща й се чудеше какви думи да употреби, за да изрази лошото си мнение за Ева и Шейн. — Приятели! А те учат ли?

— Завърших една специалност и ще започвам друга — подхвърли Шейн.

— Млъквай! — Клеър почти се разплака.

— Добре, стига толкова. Събирай си нещата, Клеър. Идваш с нас.

Веселото настроение се изпари от лицето на Шейн.

— Не, не идва — отсече той. — Не и през нощта. Съжалявам.

Лицето на баща й почервеня, вбеси се още повече и я заплаши с пръст:

— Затова ли си тук? По-големи момчета? Живеят под същия покрив?

— О, Клеър — въздъхна майка й. — Още си малка за това. Ти… — обърна се тя към Шейн.

— Шейн — подсказа й той.

— Шейн, сигурна съм, че си много добро момче… — не звучеше особено убедена — … но трябва да разбереш, че Клеър е много специално момиче и е много малка.

— Тя е дете! — намеси се баща й. — Тя е на шестнайсет! И ако си се възползвал от нея…

— Татко! — Клеър си помисли, че лицето й е червено като неговото, но по други причини. — Стига толкова! Шейн ми е приятел. Стига сте ме излагали!

— Излагаме те? Клеър, помисли ли как се чувстваме ние? — изрева баща й.

В последвалата тишина Клеър чу Майкъл кротко да казва от стълбите:

— Смятам, че е по-добре всички да седнат.

* * *

Не всички седнаха. Шейн и Ева избягаха в кухнята, откъдето Клеър чу тракане на тенджери и яростен шепот. Тя неловко седеше на дивана между родителите си и гледаше печално към Майкъл, който седеше на фотьойла. Той имаше спокоен и хладнокръвен вид, но това бе напълно естествено. Мамо, тате, това е Майкъл, той е мъртъв… Сигурно щеше страшно да помогне.

— Казвам се Майкъл Глас — заговори той и протегна ръка към бащата на Клеър като към равен. Изненадан, баща й взе ръката му и се здрависа. — Вече се запознахте с другите двама съквартиранти, Ева Росър и Шейн Колинс. Сър, знам, че сте загрижен за Клеър. И така трябва. За пръв път живее сама и е по-малка от повечето студенти, които учат в колежа. Не ви виня, че се тревожите.

Баща й, обезоръжен, реши, че ще се прави на упорит.

— А кой, по дяволите, си ти, Майкъл Глас?

— Тази къща е моя — каза той. — Дадох стая под наем на дъщеря ви.

— На колко си години?