Стъклени къщи

— Ето. Открих ги. — Шейн звучеше странно. Тя го последва в другата стая — бе дневната и стомахът й се сви. Защо не се бе сетила? Та той е професор. Разбира се, че имаше купища книги… и ето ги натъпкани от пода до тавана, по всички стени. Струпани тук-там на земята. Натрупани по масите. Тя бе помислила, че Стъклената къща е читателски рай, но това…

— Имаме два часа — каза Шейн. — После изчезваме. Не искам да рискуваме да си на улицата след здрач.

Тя кимна сковано и отиде до първите рафтове.

— Той каза, че книгата е с черна подвързия. Може би това ще е от помощ.

Но не позна. Започна да вади всички подвързани в черно книги и да ги трупа на масата. Шейн направи същото. Докато се срещнат по средата на рафтовете, бе изтекъл един час, а купчината бе огромна.

— Какво, по дяволите, търсим? — попита той като се взираше в купа. Тя предположи, че „не знам“ не е отговор, към който ще се отнесе с уважение.

— Виждал ли си татуировката на ръката на Ева?

Шейн реагира така, сякаш са забили вилица в задните му части.

— Търсим книгата? Тук?

— Аз… — Тя се предаде. — Не знам. Може би. Струва си да опитаме.

Той просто поклати глава, изражението му казваше нещо средно между „ти си луда“ и „ти си удивителна“. Но не в добрия смисъл. Тя придърпа един стол и започна да прелиства книгите една след друга. Нищо… нищо… нищо…

— Клеър. — Шейн звучеше странно. Подаде й книга с черна кожена подвързия. — Погледни.

Бе твърде нова. Търсеха стара книга, нали? Това беше… това беше Светото писание. С кръст на корицата.

— Виж вътре — настоя той.

Тя я отвори. Първите няколко позлатени страници бяха стандартни, същите познати думи, с които бе израснала и в които още вярваше. Ева бе казала, че в Морганвил има няколко църкви, нали? Може би се провеждат служби в църквите. Трябва да провери.

На средата на „Изход“ страниците бяха изрязани в средата и вътре в библията бе скрито малко томче. Старо. Много старо. Корицата бе от изцапана мръсна кожа и на нея бе гравиран символ.

Онзи символ.

Клеър извади томчето от Библията и го отвори.

— Е? — попита Шейн след няколко секунди. — Това ли е?

— Тя е… — преглътна трудно. — На латински е.

— И? Какво пише?

— Не знам латински!

— Шегуваш се. Смятах, че всички гении разбират латински. Това не е ли международният език на умниците?

Тя взе напосоки една книга и я запрати по него. Шейн се дръпна. Книгата пльосна на пода. Клеър прелисти няколко страници от малкото томче. Бе написано на ръка с избеляло червеникаво мастило, с онази красива и съвършена калиграфия отпреди стотици години.

Наистина държеше книгата в ръцете си.

А тя възнамеряваше да я фалшифицира.

— Трябва да тръгваме — обади се Шейн. — Сериозно. Не искам да съм тук, когато дойдат полицаите.

— Мислиш ли, че ще дойдат?

— Е, ако милият професор Уилсън е ритнал камбаната, след като тайничко е крал от вампирите, да, мисля, че ще изпратят няколко полицаи да опишат стоката. Така че е по-добре да изчезваме.

Тя върна малката книжка в Библията и опита да я сложи в раницата си, но се спря, обзета от истинско отчаяние. Твърде много неща имаше в раницата.

— Трябва ни друга чанта. Нещо малко — каза тя.

Шейн дойде с една найлонова торбичка от кухнята, пъхна Библията в нея и я изтика навън. Клеър огледа за последен път самотната дневна на професор Уилсън. На полицата над камината тиктакаше часовник, и всичко очакваше присъствието на един човек, чийто живот беше свършил.

Права бе. Наистина е тъжно.

— Първо бягай — каза Шейн, — после скърби.

Съвършеният девиз за Морганвил.

* * *

Успяха да стигнат до дома си около половин час преди да се стъмни, но като завиха на ъгъла на улица „Лот“, където готическата снага на Стъклената къща правеше другите по-нови къщи наоколо да изглеждат като джуджета, погледът на Клеър веднага бе привлечен от синята кола, спряна до бордюра. Изглеждаше й позната.

— О, боже — извика тя и замръзна на място.

— Да спреш да вървиш не е добра идея. Хайде, Клеър, да…

— Това е колата на родителите ми! — каза тя. — Родителите ми са тук! О, боже!

Последните думи прозвучаха доста пискливо и тя щеше да се обърне и да побегне, ако Шейн не я беше сграбчил за тениската и не я беше върнал обратно.

— По-добре да приключиш с тая работа — заяви той. — Ако са те издирили и са дошли чак дотук, няма да си отидат, без да те видят.

— О, боже. Пусни ме! — Шейн я пусна. Тя оправи тениската си на раменете, погледна го ядно, а той й направи дълбок поклон.

— След вас, моля — каза той. — Ще ти пазя гърба.

Поне за момента тя повече се тревожеше за това, което я очаква пред нея.

Когато открехна входната врата, чу разтревожения глас на Ева.

— Сигурна съм, че ще е тук всеки момент, знаете, тя е на лекции и…

— Млада госпожице, дъщеря ми не е в час. Ходих на лекциите й. Целия следобед не е влизала в час. А сега ще ми кажеш ли къде е, или да извикам полицията?