Стъклени къщи

— Е, аз няма да те прегръщам — каза той.

Стоеше близо до нея, толкова близо, че трябваше доста да отметне назад глава, за да го погледне в очите. За няколко дълги мига не си казаха нищо, той просто я наблюдаваше. Тя чу, че в дневната Ева разговаря с Майкъл, но тук в коридора бе съвсем тихо. Чуваше учестеното биене на сърцето си и се чудеше дали и той го чува.

— Клеър — най-после промълви той.

— Знам — каза тя. — На шестнайсет съм. Вече съм го чувала.

Той я прегърна. Не точно като Майкъл, не знаеше на какво се дължи, но бе различно. Това не бе обикновена прегръдка, бе… чувстваше я по-интимна.

Той не стоеше на разстояние, това може би бе разликата. И тя се отпусна в прегръдките му с напрегната въздишка, опряла лице на гърдите му и почти мъркаше от облекчение. Шейн опря брадичка върху главата й.

Почувства се много дребна до него, но това не я притесняваше. Не я правеше слаба.

— Ще ми липсваш — прошепна той и тя пак отметна назад глава, за да го погледне.

— Така ли?

— Даа. — Тя наистина си помисли, че ще я целуне, но тъкмо тогава Ева извика:

— Шейн! — той трепна, отдръпна се и се превърна в стария нахакан Шейн.

— Ти внесе вълнуваща атмосфера — довърши той и се отдалечи с големи крачки по коридора, а в нея напираше истинска ярост.

Момчета! Защо са толкова задръстени?

* * *

Нощта настъпи с обичайните си номера — зловещо скърцане на горния етаж, свистене на вятъра през прозорците, потрепване на клоните на дърветата. Клеър не можа да заспи. Не можеше да се примири с мисълта, че тази хубава стая щеше да е нейна само още две нощи и после ще я отведат в къщи, унизена и победена. Сега вече родителите й няма да я пуснат да отиде никъде. Ще трябва да чака още година и половина, което означаваше, че трябва отново да пише есета, за да кандидатства, да започва всичко отначало.

Поне вече нямаше значение, че изпуска занятията, помисли си тя и удари няколко пъти възглавницата, за да й придаде по-удобна форма.

Ако бе заспала дори и съвсем леко, нямаше да чуе почукването на вратата, толкова тихичко бе то, но тя бе напрегната и неспокойна, измъкна се от леглото, отиде до вратата, отключи и отвори.

Шейн. Стоеше до вратата, очевидно искаше да влезе, но не се осмеляваше, не бе го виждала толкова несигурен. Бе облечен с широка тениска и долнище на анцуг, с боси крака, и тя почувства, че я залива гореща вълна на… нещо непознато. Сигурно с тия дрехи спеше. Или с по-малко.

Е, трябваше да престане да мисли за това.

Само след миг осъзна, че тя самата стои облечена в огромна тениска, една от старите тениски на Майкъл, която покриваше бедрата й наполовина. Полугола, нямаше да е пресилено описание.

— Здравей — каза тя.

— Здрасти — отговори Шейн. — Събудих ли те?

— Не. Не можах да заспя. — Бе й неловко от разхвърляното легло зад нея. — Ъъ, искаш ли да влезеш?

— По-добре да не влизам — тихо рече той. — Клеър, аз… — Поклати глава, а кестенявата му коса се полюшна до лицето му. — Дори не е редно да съм тук.

Но не си тръгна.

— Е — каза тя, — аз ще седна. Ако искаш да стоиш прав, твоя работа.

Тя се върна до леглото и седна, като внимаваше за позата. Седна с прибрани крака, културно и благоприлично. Пръстите й едва достигаха килима. Чувстваше се пламнала от вълнение.

Погледна ръцете си с неподдържани нокти и притеснено ги зачопли.

Шейн пристъпи в стаята.

— През следващите два дни не искам да напускаш къщата — каза той. Тя изобщо не очакваше да чуе точно това. — Баща ти вече си мисли, че те напиваме и правим оргии в къщата. Съвсем не ми се иска да те изпратим вкъщи с белези от ухапване по врата. Или в ковчег. — Гласът му стана по-тих. — Не бих го понесъл. Наистина. Знаеш това, нали?

Тя не вдигна поглед. Той пристъпи една крачка и тя видя босите му крака и анцуга.

— Клеър! Трябва да ми обещаеш.

— Не мога — каза тя. — Не съм малко момиченце. И не съм сестра ти.

Той гърлено се засмя.

— О, да. Това го знам. Но не искам пак да те наранят.

С топла шепа хвана брадичката й и повдигна лицето й.

Светът замря в съвършен покой. Клеър дори си помисли, че сърцето й е спряло.

Устните му бяха топли, меки и сладки и чувството я заслепи, почувства се неловко и се изплаши. Никога не съм… никой… не го правя, както трябва… Мразеше се, яд я бе, че не знае как да го целуне, знаеше, че я сравнява с другите момичета, с по-хубавите момичета, които бе целувал.

Целувката свърши. В гърдите сърцето й биеше бързо като малко пърхащо птиче. Бе пламнала и толкова сгорещена…

Шейн допря челото си до нейното и въздъхна. Дъхът му стопли лицето й и този път тя го целуна, изправи се на крака и се остави на инстинкта си.

Ръцете им бяха сключени, пръстите преплетени и тялото й пулсираше от вълнение.

Когато откъснаха устни, за да си поемат въздух, той се отдръпна. Лицето му бе пламнало, а очите му искряха. Клеър чувстваше устните си подути, топли и сладостно влажни. Помисли си: О, трябваше да използвам и езика. Да приложи теорията на практика бе трудно, когато умът й напълно отказа.

— Слушай — каза Шейн. — Това… не биваше да се случва.