Стъклени къщи

— Хм, предпочитам сама да свърша тая работа. Но не знам към кого да се обърна. Предполагам, че към някой, който заповядва на Брандън. Или към някой още по-високопоставен.

— При вампирите има йерархия — съгласи се Оливър. — Според вашия обществен ред Брандън е от висшата средна класа, но не е от върха. Има две фракции, трябва да знаеш. Брандън е част от… по-тъмната, така да се каже. Зависи от гледната точка. Разбира се, от човешка гледна точка никоя фракция не е снежнобяла. — Той сви рамене. — Мога да ти помогна, ако ми разкажеш. Повярвай, не бива да се опитваш да се свържеш с тях сама. А и не съм сигурен, че те ще го позволят.

Тя прехапа устни, като си мислеше за това, което Майкъл й бе казал за сделките в Морганвил. Не я биваше в тая работа. А и не знаеше правилата.

Оливър ги знаеше, иначе отдавна да е мъртъв. Освен това, бе шеф на Ева, а тя го харесваше. Пък и два пъти я спаси от ухапване от Брандън. Това не беше без значение.

— Добре — рече тя. — У мен е книгата.

Прошарените вежди на Оливър се изпънаха в права линия.

— Книгата?

— Знаеш за какво говоря. Книгата!

— Клеър — бавно започна той. — Надявам се, разбираш какво говориш. Защото тук не бива да грешиш и изобщо не бива да лъжеш. Ако блъфираш, ще убият и теб, и приятелите ти. Без пощада! И други са се опитвали да пробутват фалшификати или да се преструват, че е у тях, после бягат. Всички са мъртви. До един! Разбираш ли?

Тя пак преглътна с мъка. Устата й бе пресъхнала. Опита се да си спомни чувствата от миналата нощ, топлината и светлината, които я изпълваха, но денят бе студен, труден и страшен. И Шейн не бе тук.

— Да — отговори тя. — Разбирам. Но тя е у мен и не мисля, че е фалшификат. И искам да направя размяна.

Оливър не потрепна. Тя се опита да отмести поглед, но у него имаше нещо толкова сурово и изискващо, че я обзе истински страх.

— Добре — каза той. — Но не можеш да го направиш сама. Много си млада и уязвима. Ще се заема с това вместо теб, но ми трябват доказателства.

— Какви доказателства?

— Трябва да видя книгата. Снимай поне корицата и някоя вътрешна страница, за да докажеш, че е истинска.

— Мислех, че вампирите не могат да я прочетат.

— Не могат, поне така се твърди. Символът е важен. Подобно на символите за Защита, и той има свойства, които хората не разбират. В конкретния случай, това обърква чувствата на вампирите. Само хората могат да четат думите в книгата, но една снимка ще отстрани съмнението и вампирите ще могат да видят символа в действителност. Технологията е чудесно нещо! — той погледна часовника. — Този следобед имам среща, която не мога да отложа. Ще дойда у вас довечера, ако не възразяваш. Освен това, бих искал да поговоря с Шейн и Ева. И с другия ти приятел, онзи, който не е идвал тук — Майкъл беше, нали? Майкъл Глас.

Клеър машинално кимна, леко обезпокоена, без да разбира защо. Всичко е наред, нали? Оливър беше от добрите.

А и нямаше представа към кого друг да се обърне, не и в Морганвил. Към Брандън? Да бе. Добра идея, как ли пък не.

— Добре, довечера — отвърна тя.

Стана и излезе, беше й необичайно студено. Ева я погледна, намръщи се, понечи да я последва, но на бара имаше много хора. Клеър бързо се отправи към вратата и избяга, преди Ева да я притисне с въпроси. Тя просто не искаше да говори за това. Едно гадно чувство й подсказваше, че току-що е направила ужасна грешка, но не знаеше каква, нито защо, или как.

Толкова бе погълната, толкова замислена и замаяна от горещото слънце, което обещаваше безопасност, плюс хората на улицата, та забрави, че опасностите в Морганвил не дебнат само през нощта. Първото предупреждение, което получи всъщност, бе шумът от двигател, после с един удар я зашеметиха и я блъснаха в загрятата от слънцето врата на микробус, която се отвори с плъзгане.

От едната страна я блъскаха, от другата я дърпаха, а тя само успя да извика, преди да я напъхат в микробуса, и тогава върху нея се нахвърлиха много тела и вратата на колата се затръшна. Падна на пода, когато колата ускори и чу възклицания и смях. На момичета.

Някой бе коленичил на гърдите й и й пречеше да диша. Тя опита да се обърне и да го избута, но не успя. Когато погледът й се проясни, видя, че върху нея бе коленичила Джина, със свеж грим и съвършен вид, като изключим откачения блясък в очите. До нея бе коленичила Моника и се подсмихваше жестоко. Дженифър шофираше. В колата имаше още няколко момичета, които Клеър си спомняше от сблъсъка в мазето на общежитието. Очевидно Моника още събираше нови попълнения, а тези двете направо бяха приети в Школата за напреднали психари.

— Махни се от мен! — изкрещя Клеър и се опита да удари Джина; Моника хвана ръцете й и ги тръшна силно над главата й, от което я заболя. — Махни се, кучко!

Моника я удари в стомаха, като й изкара останалия въздух, и Клеър се задави. Тежестта от тялото на Джина невероятно много й пречеше да диша. Може ли да се убие човек по този начин? Да го задушиш по този начин? Може би, ако е дребен като нея…

Колата продължи напред, като все повече я отдалечаваше от безопасната зона.