Стъклени къщи

Гласът на Амели изсъска, сякаш суграшица пада по заледен прозорец.

— Осмеляваш се да ми възразяваш?

— Не! Не, много съжалявам, госпожо, няма да се повтори. Съжалявам.

Гласът на Моника заглъхна. Тя отстъпваше по коридора. Разтреперана, Клеър остана на мястото си. Едва не изпищя, когато бледото тяло на Амели се извиси над пейката и тя се вторачи в нея. Изобщо не я бе чула да се движи.

— Предлагам да си идеш направо вкъщи, малка Клеър — каза Амели. — Бих те завела, но това би означавало много повече, отколкото мога да си позволя сега. Бягай, бягай към къщи! Побързай! И… ако си ме излъгала за книгата, знай, че много хора биха пожелали толкова ценно нещо, по много причини. Увери се защо я искат, преди да им я дадеш.

Клеър бавно свали ръце от главата си и се настани на пейката с лице към вампирката. Все още бе изплашена, но Амели не изглеждаше… ами… зла. Просто сдържана. Направо ледена. И стара.

— Каква е тази книга?

Лицето на Амели бе излиняло като стара коприна.

— Животът — каза тя. — И смъртта. Не мога да ти кажа повече. Няма да е благоразумно. — Усмивката изчезна, остана само хлад. — Сега наистина мисля, че трябва да тръгваш.

Клеър скочи и побягна, като се оглеждаше през рамо почти на всяка крачка. Видя да се появяват и други вампири, не бе забелязала нито един от тях. Единият бе Джон от библиотеката. Той й се ухили не особено дружелюбно. Едното му око бе млечно бяло.

Тя побягна.

* * *

Очевидно Моника и приятелките й не бяха поели в посоката, в която бягаше Клеър. А тя наистина тича през целия път до улица „Лот“. Когато зави зад ъгъла, дробовете й вече изгаряха и почти се разплака от благодарност, когато зърна голямата къща.

И Шейн, който седеше на предните стълби.

Той стана, без да продума. Клеър се хвърли към него, той я хвана, притисна я до себе си за няколко мига, после я отдалечи да я огледа за наранявания.

— Знам — каза тя. — Каза ми да не ходя. Съжалявам.

Той кимна мрачно.

— Да влизаме вътре!

Щом влязоха и заключиха вратата след тях, тя разказа всичко, което се бе случило. Моника, микробусът, запалката, църквата, вампирката. Той не я попита нищо. Всъщност, дори не примигна. Думите й свършиха, а той продължи да я гледа безизразно.

— Дано харесваш стаята си — каза най-после той, — защото ще те заключа там и няма да те пусна да излезеш, докато родителите ти не те натоварят в колата.

— Шейн…

— Сериозно говоря. Без повече глупости, Клеър. Ще останеш жива, каквото и да ми струва това. — Безспорно бе вбесен. — А сега трябва да ми разкажеш за Майкъл.

— Какво?

— Сериозно говоря, Клеър. Разкажи ми веднага. Защото не го откривам никъде, и знаеш ли какво? Не го откривам през деня. По дяволите, почувства ли това? — Бе го усетила. Студен полъх, който мина по кожата й. Майкъл се опитваше да й каже нещо. Вероятно По дяволите, не му казвай! — Не можем да се справим, ако не сме откровени един с друг. — Адамовата му ябълка подскочи, докато преглътна. — Той един от тях ли е? Трябва да знам.

— Не, Шейн, не е.

Шейн затвори очи и се опря на стената, хванал главата си с две ръце.

— Боже, благодаря ти. Щях да се побъркам. Мислех си… искам да кажа, едно е да си нощна птица, но Майкъл… аз… мислех…

— Почакай — каза Клеър и си пое дълбоко дъх. Отново я обзе хлад. Майкъл… сигурно се опитва да я спре. Не му обърна внимание. — Стига, Майкъл. Той трябва да знае.

Шейн свали ръце от главата си и се огледа, после се намръщи.

— Майкъл го няма. Проверих. Проверих из цялата проклета къща.

— Напротив, тук е. Студеният полъх. — Тя протегна ръка и я раздвижи из ледения въздух. — Мисля, че стои… точно тук. — Тя погледна часовника си. — Ще е отново между нас след два часа, когато залезе слънцето. Тогава ще можеш да го видиш.

— За какво говориш, по дяволите?

— За Майкъл. Той е призрак.

— О, я стига! Глупости! Пичът редовно седи с нас и вечеря!

Тя сви рамене, вдигна ръце и отмина.

— Искаше да знаеш. Добре. Вече знаеш. А между другото, аз съм добре.

— Какво искаш да кажеш с това, че е призрак? — Шейн я настигна, заобиколи я и й пресече пътя. — О, хайде, Клеър. Призрак? Той е истински, колкото мен.

— Понякога — съгласи се тя. — Попитай го. Не, по-добре го наблюдавай на зазоряване. И после ми кажи какъв е, защото единственото, което мога да го нарека, е призрак. Работата е там, че не може да напуска къщата, Шейн. Не може да ни помогне. Затворен е тук, а през деня дори не може да говори с нас. Той просто… се носи из въздуха. — Тя отново раздвижи ръка из студения въздух. — Спри, Майкъл. Знам, че си ядосан. Но той трябва да знае.

— Клеър! — Шейн я сграбчи и я разтърси просто защото се чувстваше безпомощен. — Клеър, говориш на въздуха!

— Все едно. Пусни ме, имам работа.

— Каква работа?

— Да си приготвя багажа. — Тя се дръпна и се качи на горния етаж, като вземаше по две стъпала наведнъж. Когато бе ядосан, Шейн винаги затръшваше вратата на стаята си, сега и тя го изпробва. Помогна.

Студеният полъх я последва.