Стъклени къщи

— Не, Клеър, наистина не мога — каза нетърпеливо Оливър. Все още бе облечен в хипарските дрехи, с които го видя в кафенето, но някак си изглеждаше различен, странен. — Моля те, покани ме. Нямам време да чакам.

— Но аз…

— Клеър, не мога да ти помогна, ако не ми се довериш. А сега, бързо, преди да е станало твърде късно, пусни ме да вляза.

— Но аз… — Тя пое дълбоко въздух. — Добре. Каня те…

— Не! — Зад нея се чу ужасяващ вик, тя се дръпна встрани и закри уста с ръка, за да заглуши писъка си. Отгоре й връхлетя не Шейн, а Майкъл. Шейн го следваше, Ева също. — Клеър, дръпни се!

Майкъл приличаше на ангел на отмъщението, а с ангелите не се спори. Клеър бързо се дръпна назад, все още закрила с ръка устата си, а Майкъл мина край нея и се спусна към вратата. Границата на неговата територия.

Оливър изглеждаше разочарован, забеляза тя, и не особено изненадан.

— А, Майкъл. Радвам се да те видя отново. Виждам, че добре оцеляваш.

Майкъл нищо не каза, но от мястото си Клеър видя погледа, който отправи към Оливър, и този поглед я изплаши. Не мислеше, че Майкъл е способен да се ядоса толкова.

— Защо си дошъл? — попита той напрегнато.

Оливър въздъхна.

— Знам, че няма да ми повярваш — подхвана той, — но всъщност взех присърце интересите на малката ти приятелка.

Майкъл горчиво се засмя.

— Да бе, сериозно.

— И на приятеля ти Шейн… — Погледът на Оливър се плъзна край Майкъл и се спря на Шейн, после на Ева. — И разбира се, на милата сладка Ева. Такава добра служителка.

Майкъл бавно се обърна и погледна Ева, чиито очи се бяха разширили, и Клеър се надяваше това да е от ужас. Или поне от смущение.

— Вие се познавате? — изтърси Ева. — Но, Майкъл, ти каза, че не познаваш Оливър и…

— Не го познавах — каза Майкъл и се обърна, — докато той не ме уби.

— Да — обади се Оливър и сви рамене. — Съжалявам. Нищо лично, беше експеримент, който не завърши сполучливо. Но съм доволен, че си оцелял, макар и не в този вид, в който се надявах.

Майкъл издаде звук, какъвто Клеър се надяваше да не чуе нито от жив, нито от мъртъв. Сега Ева закри уста с ръка, после бързо я махна и извика:

— О, боже, Оливър!

— Нека обсъдим моралните ми недостатъци по-късно — каза той. — Сега ме пуснете да вляза в къщата, колкото се може по-бързо.

— Сигурно се шегуваш — възкликна Майкъл. — Тук един мъртъв ни е напълно достатъчен. Няма да те пусна да убиеш и останалите.

Оливър дълго и безмълвно го гледа.

— Надявах се да успея да го избегна — каза най-после той. — Малката Клеър е цяло чудо. Тя твърди, че е намерила книгата. Мисля, че има обещаващо бъдеще в Морганвил… ако преживее нощта.

Майкъл бе на път да повърне. Стрелна с поглед Клеър, после погледна встрани.

— Няма значение. Върви си. Никой няма да те покани.

— Така ли? — Оливър се усмихна широко и зъбите му бавно и лениво се показаха. За Клеър нямаше по-страшна гледка от тези зъби и непреклонната откровеност в погледа му. — Мисля, че някой ще го направи, рано или късно.

— Бих казал само през трупа ми, но ти вече се погрижи за това. — Майкъл се озъби. — Благодаря за посещението. А сега чупката, пич!

Той понечи да затвори вратата. Оливър вдигна ръка — не че искаше да го спре физически, просто като предупреждение — и зъбите му се прибраха, след което лицето му пак стана мило и будещо доверие. Като лицето на готин учител, заради когото си струва да се прежалиш и да ходиш на училище. Това — помисли си Клеър — бе най-голямото предателство.

— Чакай. Те знаят ли защо са тук, Майкъл? Защо рискува да им разкриеш тайните си? — Майкъл не спря. Вратата се затваряше. — Шейн, чуй ме! На Майкъл му трябваше някой жив тук, за да задейства защитата на къщата. Мислиш, че го е грижа за теб? Не! За него вие сте само тела! И пулсиращи сърца. Той не е по-различен от мен!

— Освен, че не смуче кръв, изрод такъв! — изкрещя Шейн и тръшна вратата в лицето на Оливър. Майкъл пусна резето с треперещи пръсти. — За бога, човече, защо не ни каза?

— Аз… какво? — попита Майкъл, без да го поглежда. Бе пребледнял и изплашен, забеляза Клеър.

— Всичко! Как се случи това, Майкъл? Как стана… — Шейн направи някакъв неопределен жест. — Той се опита да те превърне във вампир ли?

— Така мисля. Но не се получи. Стигнах само до тук. — Майкъл едва преглътна и се обърна към него. — Той е прав за защитата. Къщата не осигурява защита, ако няма жив човек в нея. Аз не се броя. Аз… съм само част от къщата. Ти наистина ми бе нужен.

— Все едно, човече. Това не ме интересува. Яд ме е, че някаква проклета пиявица те е изсмукала, докато съм бил далеч от тук.

— Но той не може да е вампир — каза изведнъж Ева. — Не може. Той ми е шеф! И… и работи през деня. Как е възможно това?

— Питай него — отвърна Майкъл. — Когато пак отидеш на работа.

— О, да бе, като че ли току-що не напуснах работа. — Ева се приближи до Майкъл и го прегърна. И той я прегърна, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Сякаш постоянно са го правили — което, призна Клеър, може би е така, просто тя не е знаела. Майкъл погали косата й. — Боже, много съжалявам!

— Ти не си виновна — каза той. — Вината е изцяло негова.