Стъклени къщи

— Така мисля.

Стана и тръгна да я донесе, но той вдигна глава и я хвана за китката, когато минаваше край него.

— Не! Да си стои, където е. Колкото по-малко знаем, толкова по-добре. Трябва да измислим какво да правим, защото Оливър не се шегува. Не би дошъл тук, ако не възнамеряваше да ни убие за тази книга. Всъщност пое голям риск. Той знае колко мощна е защитата на къщата.

— Ти затова ли успя да го победиш? — поинтересува се Шейн. — Защото, както знаеш, аз съм най-добрият ти приятел, но ти не си такъв звяр, човече.

— Благодаря, задник такъв. Да, аз съм част от къщата, което означава, че мога да ползвам всичко, което къщата предлага. Защитата е силна. Много силна.

— Полезна информация. Какъв е планът?

Майкъл пое дълбоко въздух, после издиша.

— Чакаме да настъпи денят — каза той. — Ева, виждала ли си някога Оливър навън през деня?

— Хм… — тя напрегнато се замисли. — Не. Повечето време прекарва в офиса или зад бара, но стои далеч от прозорците. Не мислех, че вампирите са будни през деня.

Клеър се сети за църквата, където се бе скрила, когато Моника я преследваше, и за елегантната древна старица, която седеше на пейката.

— Мисля, че могат да останат будни, ако са стари — каза тя. — Той сигурно е много стар.

— Това не ме интересува, няма да ни победи — отсече Шейн. — Чакаме да съмне и извеждаме от тук Клеър с книгата.

— Тя не може да се прибере вкъщи. Първо там ще я потърсят — каза Ева.

Клеър се втрещи.

— Ами родителите ми? Какво ще стане с родителите ми?

Секунда-две всички мълчаха, после Шейн отиде и седна до нея.

— Мислиш ли, че ще ни обърнат внимание, ако им кажем истината?

— Какво, за Морганвил? За вампирите? — Тя се засмя и смехът й прозвуча истерично. — Майтап ли си правите? Никога няма да повярват.

— Освен това — каза Ева, седна от другата й страна и я хвана за ръка, — дори да ги убедиш, те ще забравят всичко, щом напуснат града. Трудно е да си предпазлив, когато не си спомняш, че те преследват.

— О, да — съгласи се Шейн. — Добре тогава. Изключваме бягството, първо, защото не можем да хвърлим родителите на Клеър на вълците вампири, нали?

Майкъл и Ева кимнаха.

— Същото важи и за Клеър. Дори да я изведем от града, тя ще забрави защо бяга. Ще я хванат.

Майкъл кимна.

— Тогава какво правим?

— Разменяме книгата — отвърна Клеър. Всички я погледнаха. — Какво? И без това щях да го направя. В замяна на някои неща.

— Какви например? — запита удивен Майкъл.

— Например, Брандън да освободи Шейн от сделката. А Моника и откачалките й да ме оставят на мира. И… защита за общежитията в студентския град, така че студентите да са в безопасност. — Тя се изчерви, защото всички я бяха зяпнали, сякаш я виждат за пръв път. — Оливър така разбра за книгата. Аз издъних работата. Опитвах се да сключа сделка, но го смятах, нали разбирате, за свестен човек, който може да помогне. Не знаех, че е от вампирите.

— О, той не е един от тях — каза Майкъл. — Той е въплъщение на всички тях.

Шейн се намръщи.

— А ти откъде знаеш?

— Защото в известен смисъл и аз съм от тях — отговори Майкъл. — И нещо в мен ме кара да изпълнявам заповедите му.

— Но част от теб не го слуша, нали? — осмели се да каже Ева.

— Не, но той определено командва парада.

Шейн стана и отиде до прозореца, дръпна завесата и погледна навън.

— Тия не се шегуват!

— Какво виждаш?

— Стълпотворение от вампири, човече. Ела да видиш.

Майкъл отиде до прозореца, после и Ева се приближи. Когато и Клеър се мушна между тях, ахна, защото навън се виждаха десетки силуети, всички прави или седнали, но вторачени в къщата. Неестествено тихи. Ева се втурна към друг прозорец.

— И тук е така — извика тя. — Чакайте!

— Шейн — каза Майкъл и посочи с глава към Ева. Шейн хукна след нея. — До тук с плана да се измъкнем тихомълком. Ще прекараме нощта тук. Повечето от тях ще трябва да се изпарят през деня. Тези, които останат, няма да могат да стоят на слънце, надявам се, така че може би ще имаме повече възможности.

— Майкъл… — На Клеър й се плачеше. — Не знаех. Мислех, че правя нещо добро. Наистина.

Той я прегърна.

— Знам. Не си виновна. Може би идеята е била глупава, но поне е мила. — Целуна я по бузата. — По-добре си почини. Ако чуеш гласове, опитай да не им обръщаш внимание. Ще ни подложат на изпитание.

Тя кимна.

— Какво ще правим?

— Не знам — каза той тихо. — Но ще измислим нещо.

* * *

Клеър се сви в единия край на дивана и се зави с одеялото, Ева зае другия. На никого не му се прибираше в стаята му. Шейн крачеше напред-назад, като разговаряше шепнешком с Майкъл, който нито веднъж не си взе китарата. И двамата изглеждаха напрегнати. Готови за всичко.

Клеър не искаше да заспива — мислеше, че е твърде изплашена да заспи, но накрая се унесе, а нощта се изтърколи към зазоряване. Чу да й шепнат гласове — Майкъл, помисли си тя, после Шейн. „Стани — казваха те, — стани и отвори вратата. Отвори прозореца. Пусни ни вътре. Можем да ви помогнем, ако ни пуснете.“

Хлипаше насън, изпотена и поболяна, и усети ръката на Шейн на челото си.

— Клеър. — Тя отвори очи и видя, че седи до нея. Изглеждаше уморен. — Сънуваш кошмари.