Стъклени къщи

— По дяволите, Майкъл, излез от стаята ми, извратеняк такъв! — Може ли да си извратен, ако си мъртъв? Сигурно може, ако през половината от времето имаш нормално тяло. — Предупреждавам те, че ще се събличам!

Студеният полъх определено остана на мястото си, докато тя не вдигна края на тениската до ръба на сутиена си и чак тогава се оттегли. „Страхливец!“, каза си тя и закрачи напред-назад из стаята. Разтревожена и доста изплашена.

Шейн заудря по вратата, но тя се изтегна на леглото, закри лицето си с възглавница и се престори, че не го чува.

Настъпи мрак, синя пелена покри небето. Наблюдаваше как слънцето се скрива наполовина зад хоризонта, после отключи вратата си и изхвърча навън. Шейн току-що излизаше от стаята на Майкъл. Все още търсеше някой, който не можеше да бъде намерен. Не и по начина, по който той си представяше.

— Майкъл! — изкрещя Клеър от другия край и усети как студеният полъх я обвива като ледено одеяло. Шейн се извърна и тя почувства, че мъглата се сгъстява, става плътна и тежка и после наистина го видя — бледо сиво привидение във въздуха.

Вратата на Ева рязко се отвори.

— Какво, по дяволите, става тук? — изкрещя тя. — Ей, бихте ли снижили шумотевицата до рева на самолет.

… и тогава Майкъл просто се появи. Между тримата. Просто изникна от гъстата и тежка мъгла и придоби цвят и тегло.

Ева изпищя.

Майкъл се свлече на ръце и колене, опитвайки се да повърне. Падна настрани, после се обърна по гръб и се взря в тавана. „По дяволите!“, изпъшка той и остана легнал, като едва дишаше. Очите му бяха влажни и издаваха ужас, а Клеър осъзна, че за него това е ежедневно преживяване. Всяка вечер. По-страшно от всичко, което можеш да си представиш.

Клеър погледна към Шейн в дъното на коридора. Той бе замръзнал на място, с отворена уста, и приличаше на карикатура. Същото се отнасяше и за Ева.

Клеър се приближи, подаде ръка на Майкъл и каза:

— Е, надявам се, това дава отговор на въпросите.

Той й хвърли сърдит, безмълвен поглед и пое ръката й, за да се изправи. Залитна, подпря се на стената и поклати глава в отказ, когато Клеър понечи да го подкрепи.

— Само минутка — каза той. — Това напълно ме изтощава.

Ева се обади с висок, писклив глас:

— Призракът! Ти си призракът, за който говореше Миранда. О, боже, Майкъл, ти си призрак! Негодник!

Той кимна, като все още се бореше за въздух.

Ева върна нормалния си глас и изписка:

— Това е най-якото нещо, което съм виждала в живота си!

Шейн изглеждаше блед. Блед, потресен и — както можеше да се очаква — вбесен.

Майкъл го погледна в очите, двамата се гледаха мълчаливо известно време, преди Шейн да проговори:

— Значи затова ме помоли да се върна.

— Аз… — Майкъл се закашля. Когато понечи да се свлече отново, Ева се притече и преметна ръката му през рамо. Той се изненада, но му стана приятно. — Не, просто защото…

— Разбирам, човече — каза Шейн, — разбирам. — Какво, по дяволите, се случи, докато ме нямаше?

Майкъл само поклати глава.

— По-късно.

Клеър разбра, че проблемът не бе в гнева на Шейн. Той се обърна и заслиза тежко по стълбите, преди тя да успее да каже нещо, но видя очите му и разбра.

Той бе изгубил Алиса. Сега смяташе, че е изгубил и Майкъл. Тя не познаваше това чувство, не отблизо, можеше да си го представи, но досега някак си бе предпазена. Никой от близките й не бе починал, бабите и дядовците й бяха живи. Бе виждала скръб само по телевизията, във филмите и в книгите.

И представа си нямаше какво да му каже. Смяташе, че той ще го приеме в реда на нещата, както обичайно прави, но…

— Клеър — каза Майкъл. — Не го оставяй да излезе.

Тя кимна, остави Ева да подкрепя Майкъл по коридора, и двамата вече се бяха успокоили на тема жив — умрял — немъртъв… Тя предположи, че ако някой призрак трябва да има гадже, е, тогава Ева е най-добрият избор.

Шейн стоеше прав на долния етаж, просто си стоеше. Не обръщаше внимание на нищо и никого. Тя протегна ръка, готова да го потупа по рамото, да му каже, че е до него, дори и да не може да помогне, когато някой почука на входната врата.

— Кълна се, че ако е Миранда… — промърмори той. Бе свил ръце в юмруци.

— Не, мисля, че е за мен — рече Клеър и се спусна край него по коридора. Първо провери през шпионката и наистина там стоеше Оливър, доста смутен. Вероятно си имаше основание… Боже, да се мотаеш из Морганвил след здрач е все едно да си окачиш на врата табелка с надпис „Изяж ме“.

Тя отключи вратата и отвори.

— Нямам много време — каза той. — Къде са Шейн и Ева?

— Вътре — отвърна тя и отвори още по-широко, общоприетия жест за „заповядай, влез“. Той не влезе, а вдигна ръка и помаха във въздуха с озадачено изражение. — Оливър?

— Съжалявам, но трябва да ме поканиш — каза той. — Тази къща има много сериозна защита. Не мога да вляза, ако не ме поканиш.

— О, извинявай. — Тъкмо щеше да го покани да влезе, когато й хрумна, че да каниш някого, без първо да си се допитал и до другите обитатели на къщата, не е добра идея. Още повече, че й оставаше още един ден тук. — Хм, ще изчакаш ли за секунда?