Стъкленият меч

Почти припадам от радост. Когато виждам Сара да спринтира към мен с протегнати ръце, с Килорн и Джулиан по петите, наистина се свличам. Някой друг ме улавя, някой топъл. Обръща ме на една страна и аз изсъсквам, когато ръката ми поема част от натиска.

-    Първо ръката, после изгарянията, после белезите - казва Кал, олицетворение на деловитостта. Не успявам да се сдържа и простенвам, когато Сара ме докосва, и из ръката ми се разнася блажено вцепенение. Нещо хладно докосва гърба ми, изцерява изгарянията, които със сигурност са били инфектирани. Но преди изцеляването да може да се разпростре до грозните ми, сгърчени белези, нещо ме издърпва на крака и извън контрола на Сара.

Вратата в края на коридора експлодира навън, разбита от бързо разрастващи се извивки на дървесен ствол. След тях идва мъглата, вихреща се към нас с пълна скорост. Сенките са

последни. Зная на кого принадлежат.

Кал запраща огнен взрив към прииждащите клони, изгаря ги, но искрящите въглени се присъединяват към ревящия вихър.

-    Камерън? - крещя, проточвам глава да потърся с поглед единствения човек, който може да спре Елара. Но не мога да я открия никъде.

-    Тя вече е навън, сега върви - изкрегцява ми Килорн и ме бута напред.

Знам, че аз съм това, което Елара иска. Не само заради способността ми, а заради лицето ми. Ако е в състояние да ме контролира, може да ме използва отново като говорител, за да лъже страната, за да й се подчиняват. Затова бягам по-бързо от другите. Винаги съм била бързата. Когато поглеждам назад през рамо, съм на цели метри напред и това, което виждам, ме смразява.

Кал е принуден да дърпа насила Джулиан със себе си не защото той е слаб, а защото непрекъснато се опитва да спре. Иска да се изправи лице в лице с нея. Иска да изправи гласа си срещу нейния ум, срещу нейните шепоти. Да отмъсти за една мъртва сестра, една наранена любов, една сломена и разкъсана гордост. Но Кал отказва да изгуби последния роднина, който му е останал, и почти извлича Джулиан. Сара върви плътно до Джулиан с една ръка в неговата, без да може да изпищи от страх.

После завивам зад ъгъла. И се удрям в нещо. Не, в някого.

Още една жена, още една личност, която не исках да виждам никога повече.

Ара, Пантерата, главата на Династия Айрал, ме гледа кръвнишки с черни като въглени очи. Пръстите й още имат сивосинкав оттенък от Безмълвния камък, а дрехите й са опърпани дрипи. Но силата й вече се връща: доказателство за това е чистата стомана в погледа й. Няма как да я избегна, освен да се справя с нея. Вдигам мълнията си, за да я убия - още една от онези, които през цялото време знаеха, че съм различна.

Тя реагира, преди аз да успея, сграбчва ме за раменете с гъвкавост, каквато никое човешко същество не би трябвало да притежава. Но вместо да ми счупи врата или да ми пререже гърлото, тя ме мята настрани и нещо разрошва косата ми. Извито, въртящо се хладно оръжие, остро като бръснач, голямо колкото чиния за хранене, прелита покрай лицето ми на сантиметри от носа ми. Падам на земята, ахвайки шокирано, и се държа за главата, която едва не изгубих. А над мен Ара Айрал стои непоклатимо, избягва всеки нож, който минава плавно над нас. Идват от противоположния край на коридора, където стои друга личност от миналото и оформя метални дискове от плочките на познатата си броня.

-    Баща ти никога ли не те е учил да уважаваш по-възрастните от теб? - злорадо подмята Ара на Птолемей и пристъпва спокойно под друго острие. Дръпва следващото от въздуха и му го подхвърля обратно. Впечатляващ но безполезен трик, тъй като той го пренебрегва с крива усмивка. - Е, Червената, ти няма ли да направиш нещо? - добавя тя и ме побутва по крака.

Взирам се в нея, зашеметена за момент. После се изправям тромаво на крака, заставила съм се да стана. Мъничко от ужаса ми изчезва.

-    С удоволствие, милейди.

В края на коридора усмивката на Птолемей става по-широка:

-    Сега да довърша онова, което сестра ми започна на арената - изръмжава той.

-    Онова, от което сестра ти избяга - провиквам се в отговор и насочвам една мълния към главата му. Той се хвърля встрани срешу стената и във времето, което ми е нужно, за да се съвзема, Ара скъсява разстоянието между тях и скача, оттласнала се с ритник от стената. Като използва инерцията, строшава с лакът челюстта на Птолемей.

Следвам я и ако се съди по трополенето на стъпки зад гърба ми, не съм единствената.