Стъкленият меч

За мое разочарование Кал ме пренебрегва и изтръгва разтопената решетка на килията. По гърба му стърчат шипове от пламък: защитава се от всяко оръжие, което другият магнитрон може да запрати по него. Едва го различавам през вихрегция се огън, но виждам достатъчно. Той е ужасно разгневен и не е загадка защо. Мрази ме, защото убивам тези Сребърни; защото правя това, което той не може. Никога не съм мислила, че ще доживея деня, в който Кал, воинът, ще се бои да действа. Сега той се съсредоточава върху задачата да отвори възможно най-мнош килии, пренебрегва молбите ми за помощ принуждава ме да се боря сама.

-    Камерън, пусни го! - изкрегцявам, хвърлям поглед нагоре към неочакваната си съюзница.

-    С удоволствие - изръмжава тя и изпъва ръка към магнитрона, който ме напада. Той се препъва, но не пада. Тя отслабва.

Забьрзвам покрай килиите, пръстите на краката ми почти се хлъзгат, пръстите на ръцете ми се напрягат с всяка изминала секунда. Аз съм добра в тичането, не в катеренето и почти не мога да се бия по този начин. Почти. Остър, ромбоиден бръснач одрасква бузата ми, отваря рана през лицето ми. Друг порязва дланта ми. Когато сграбчвам следващата решетка, хватката ми е слаба, хлъзга се през собствената ми кръв. Е[рез последните шест-седем фута падам, приземявам се тежко в недрата на килийния блок. За секунда не мога да дишам и когато отварям очи, виждам гигантски шип да профучава край главата ми. Ефетъркулвам се, избягвам смъртоносния удар. Еюсипват се втори и трети и трябва да се придвижвам на зигзаг по пода, за да остана жива.

-    Кал! - изкрегцявам отново повече ядосана, отколкото уплашена.

Следващият шип се стопява, преди да ме достигне, но късовете желязо се разпиляват твърде наблизо, изгаряйки гърба ми. От устата ми се откъсва писък, когато платът на екипа ми се стопява в белезите ми. Това е почти най-ужасната болка, която съм изпитвала някога, на второ място само след резонатора и последвалата мъчителната кома. Коленете ми се блъсват силно в земята, рязко изпращат истинска агония нагоре по краката ми.

Изглежда, болката е още едно от нещата, които ме задействат.

Капандурата високо над нас се разбива и надолу към мен избухва мълния. За частица от секундата изглежда, сякаш от долното ниво е израсло пурпурно дърво, което се разклонява и извива през открития атриум на Блок Е. Уцелва една жена от магнитроните и тя няма време дори да изпищи. Другият, последният пазач, е почти изваден от строя, принуден да се крие зад един останал метален лист, подчинен от стоварващата се като чук върху него воля на Камерън.

-    Джулиан! - изкрещявам в мига, щом въздухът се прояснява. - Сара!

Кал скача долу на другия край на пода, свил ръце около устата си. Отказва да ме погледне; вместо това претърсва килиите.

-    Вуйчо Джулиан! - изревава той.

-    Аз просто ще чакам тук, горе - казва Камерън, докато ни наблюдава от отворената врата на горното ниво. Краката й висят. Дори има дързостта да си подсвирква и да оглежда последния магнитрон, докато той стене.

Блок Г е също толкова влажен като отделения за новокръвните Блок Д и благодарение на мен, полуразрушен. В центъра на пода дими дупка - единствените останки от моята мощна мълния. Доколкото виждам, най-долните килии са почти непрогледно тъмни, но всичките са пълни. Няколко затворници са стигнали с препъване до решетките си: идват да видят за какво е суматохата. Колко лица ще разпозная? Но те са твърде изпити, твърде мършави, с кожа, почти посиняла от страх, глад и студ. Съмнявам се, че бих разпознала дори Кал след няколко седмици тук, долу. Очаквах по-добри условия за Сребърните, но предполагам, че политическите затворници са също толкова опасни, колкото и тайните, засегнати от мутации.

-    Насам - обажда се дрезгаво един глас.

Едва не се препъвам в тялото на един магнитрон, но тичам, макар че болката от изгарянията по гърба ми се обажда при всяка стъпка. Кал ме посреща там с горящи ръце, готов да стопи решетките, да спаси вуйчо си, да изкупи някои от греховете си.

Мъжът в килията изглежда немощен, стар и крехък като обичните си книги. Кожата му е станала бяла, остатъците от косата му - тънки, а бръчките по-лицето му са по-многобройни и по-дълбоки. Мисля, че дори му липсват зъби. Но няма как да сбъркам познатите му кафяви очи и искрата на интелигентност, все още горяща дълбоко вътре. Джулиан.

Забьрзвам се да стигна до него и се озовавам почти твърде близо до топящия се метал. Джулиан. Джулиан. Джулиан. Моят учител, моят приятел. Първата решетка поддава и Кал я изтръгва, създава достатъчно пространство, за да се промъкна. Почти не обръщам внимание на задушаващия натиск на Безмълвния камък и вместо това се съсредоточавам да издърпам Джулиан на крака. На допир ми се струва крехък, сякаш костите му може да се прекършат, и за миг се питам дали ще се измъкне жив от това. После той се хваща по-здраво за мен и челото му се сбьрчва съсредоточено.