Стъкленият меч

Не е редно да изпитвам облекчение, но все пак го чувствам. Не разпознавам мъжа, оплел се в решетките на килията си; единият му крак се е обвил около решетката, другият още виси. Със сигурност е затворник, но не го познавам и няма да скърбя за него. Усещам гърба си почти разцепен от белези и изгаряния и за секунда си позволявам да се облегна на решетките. Гравитацията в този блок се е променила. Гарет е тук, което означава, че Килорн, Шейд и Фарли са някъде наблизо. Трябва да са от другата страна на затвора и да изпразват далечните килийни блокове - нещо ги е принудило да влязат. Или изцяло ги е затворило в капан.

Преди да успея да се провикна, отново започвам да пропадам, когато блокът сякаш се завърта. Но не килиите се движат. Това е самата гравитация.

-    Гарет, спри! - изкрещявам в бездната. Никой не отговаря. Поне никой, когото искам да чуя.

Малко мълниеносно момиче.

Гласът й едва не разцепва черепа ми надве.

Кралица Елара.

Този път копнея за резониращото устройство. Пожелавам си нещо да ме убие, да ми даде безопасността и сигурността на смъртта. Все още падам. Може би това ще свърши работа. Може би ще умра, преди тя да се промъкне в мозъка ми и да ме настрои срещу всичко и всички, на които държа. Но усещам пипалата в ума си, които вече ме обгръщат. Пръстите ми се присвиват по нейна заповед и между тях подскачат искри. Не. Моля те, не.

Удрям силно другата страна на блока и вероятно си счупвам ръката, но не чувствам болка. Тя я отнема.

С един последен накъсан крясък правя каквото трябва и използвам последните капки от свободната си воля, за да се плъзна между изкривените решетки под себе си в затвора от Безмълвен камък. Той разбива способността ми - и нейната. Искрите угасват, нейният контрол се прекъсва и ослепителна болка прогаря лявата ми ръка и рамото ми отвътре. Засмивам се през сълзи. Колко подобаващо. Тя е построила този затвор, за да нарани мен и другите новокръвни. Сега той е единственото, което я възпира да направи точно това.

Сега той е последното ми убежище.

От мястото си на задната стена на килията - предполагам, че сега това е подът - гледам как мократа мъгла танцува. Пушечната стрелба се забавя или защото куршумите свършват, или е невъзможно да се прицелват при такава ужасна видимост. Къдрещ се змиевиден пламък профучава ярко край мен и очаквам да видя как Кал ме следва, но фигурата му така и не се появява. Въпреки това му извиквам: „Кал!“. Но гласът ми е слаб. Камъкът, който ме спаси, започва да действа. Притиска врата ми като тежест.

Не й отнема дълго време да ме намери. Ботушите й се появяват досами решетките на клетката ми и за секунда си помислям, че халюцинирам. Това не е сияещата, бляскава кралица, която си спомням. Роклите и накитите й са изчезнали, заместени от спретната, тъмносиня униформа с бяла украса. Дори косата й, обикновено съвършено накъдрена и сплетена, е пригладена назад в прост кок. Когато виждам сиво по слепоочията й, се засмивам отново.

-    Първия път, когато се срещнахме, ти беше в килия като тази - казва замислено тя и се навежда, за да може да ме види по-добре. - Решетките не ме спряха тогава и няма да ме спрат сега.

-    Влизай тогава - казвам й и плюя кръв. Определено ми липсва някой зъб.

-    Все още същото момиче, каквото си беше. Мислех си, че светът ще те промени, но вместо това - тя накланя глава, усмихва се като котка - ти промени малко от света. Ако ми подадеш ръка, можеш да промениш още повече.

Едва мога да дишам през смеха си:

-    За колко глупава ме мислиш? - Не й позволявай да спира да говори. Разсейвай я. Някой ще я види скоро, някой трябва да я види.

-    Нека е както ти искаш тогава - въздъхва тя и се изправя. Прави знак на някого, когото не мога да видя. Стражи, осъзнавам с глухо, унило примирение. Ръката й се появява отново, стиснала револвер, пръстите й са вече на спусъка. - Щеше да ми хареса да вляза отново в главата ти. Имаш такива прекрасни заблуди.

Малка победа, помислям си, затваряйки очи. Тя никога няма да получи мълнията и никога няма да получи мен. Победа наистина.

Отново усещам как падам.

Но вместо куршума решетките се блъсват в лицето ми. Отварям очи навреме да видя как Елара се отдалечава плавно от мен с пистолета, изплъзващ се от ръката й, с изражение на ужасен гняв, разкривяващо красивото й лице. Стражите й се разпръсват заедно с нея, изчезват в пожълтелите облаци. А някой ме сграбчва за здравата ръка, дърпа ме към себе си.

-    Хайде, Мер, не мога да те измъкна сам - казва Шейд, опитва се да ме провре през решетките. Задъхана, аз се промушвам, издърпвам през решетките колкото мога по-шляма част от тялото си. Предполагам, че е достатъчно, защото внезапно светът се свива, мъглата изчезва и когато отварям очи, виждам ослепителни, бели плочки.