Стъкленият меч

Тя не показва признаци, че ще спре. Не че би трябвало. Тези хора са я хвърлили в затвора, изтезавали са я, принуждавали са я да гладува, и щяха да я убият. Има право да им отмъсти.

Собствената ми мълния се усилва, подскача в стъклената кабина и кара войниците да се скрият от пурпурно-белия й гняв. Всяка мълния пращи и се раздвоява, избухва все по-близо и по-близо до плътта им.

-    Мер, спри... - продължава да крещи Кал, но аз едва го чувам.

-    Джулиан Джакос! Сара Ско...

Капитанът, който сега се мъчи да прекоси пода, се хвърля към една стена пред мен.

-    Блок Г! - изкрегцява той, плясва с длан по стъклото на няколко сантиметра от лицето

ми. - В Блок Г са! През онази врата!

-    Стига, хайде! - изръмжава Кал. В командното помещение очите на капитана бързо се стрелват към своя повален от власт принц.

Камерън се засмива високо и ясно:

-    Искаш да ги оставиш живи? Знаеш ли какво ни причиниха? На всички тук, включително твоите Сребърни?

-    Моля ви, моля ви, ние изпълнявахме заповеди, заповедите на краля... - умолява капитанът, снишавайки се, за да избегне нова описваща дъга мълния. Зад него втората жертва на Камерън се присвива, поддава се на заглушаването. По миглите му са увиснали кристални капки от сълзи. - Ваше Височество, моля за милост, Вашата милост...

Сещам се за момиченцето в килиите. Очите му бяха кръвясали и можех да напипам ребрата му през дрехите. Сещам се за Гиза и осакатената й ръка. Окървавеното бебе в Темплин. Невинни деца. Помислям си за всичко, което ми се случи след онова съдбовно лято, когато един мъртъв рибар сложи началото на всички тези беди. Не, вината не беше негова. А тяхна. На техните закони, тяхната задължителна военна служба, гибелта, подготвена от тях за всеки един от нас. Те направиха това. Те сами си навлякоха този край. Дори сега, когато ги погубваме ние с Камерън, те молят за милостта на Кал. Умоляват един Сребърен крал и заплюват Алените кралици.

Виждам принца през вълнистото стъкло. То разкривява лицето му и той прилича толкова много на Мейвън.

-    Мер - прошепва Кал, макар и съвсем тихо.

Но неговите шепоти не могат да ме спрат сега. Чувствам в себе си нещо ново, познато, но странно. Сила, която идва не от кръвта, а от избора. От тази, в която съм се превърнала, а не от тази, която съм по рождение. Извръщам се от разкривения образ на Кал. Знам, че изглеждам също толкова изкривена.

Оголвам зъби в свирепа гримаса.

-    Мълнията няма милост.

Веднъж гледах как братята ми горят мравки с парче стъкло. Това е подобно - и по-ужасно.

Макар че индивидуално запечатаните килийни блокове правят бягството на затворниците трудно, почти невъзможно, те правят също и комуникацията между пазачите много по-трудна. Объркването върши също толкова сполучлива работа както мълнията или пламъка. На пазачите никак не им се иска да напускат постовете си, особено след като се носят слухове, че кралят е наблизо, и откриваме четирима неспокойни магнитрони да спорят в Блок Г.

-    Чухте сирената, нещо не е наред...

-    Вероятно учение, демонстрация за малкия крал...

-    Не мога да се свържа с командването по радиото.

-    Чухте ги преди, има проблем с камерите, радиостанциите също излизат от строя. Може би кралицата отново бьрника нещо, проклетата вещица.

Пронизвам с мълния един от тях, за да привлека вниманието им.

-    Сбъркали сте вещицата.

Преди металният свързващ пасаж да може да пропадне под мен, аз се вкопчвам в решетките отляво на вратата, държа се здраво. Кал отива отдясно, решетките почервеняват под пламтящото му докосване и направо се стопяват Камерън остава на прага - с лек слой от пот по челото, но не показва признаци, че ще забави темпото. Един от магнитроните се прекатурва от своята отдръпваща се наблюдателница, държи се за главата, докато пада в продължение на три нива към бетонния под. Ударът го зашеметява. Останаха двама.

Градушка от назъбен метал се понася с писък към мен, всяко парче е като миниатюрен кинжал, предназначен да убива. Преди да успеят, се пускам, плъзгам се надолу по решетките, докато краката ми докосват леката издатина на килията отдолу.

-    Кал, малко помощ! - изкрегцявам и избягвам нов взрив. Отговарям му със собствена експлозия, но магнитронът се навежда, пристъпва в нещо, което би трябвало да е само въздух. Вместо това металът му се движи заедно с него, позволява му привидно да побегне през открития атриум.