Стъкленият меч

Ейда размахва ръце, насочва новокръвните към вратата до себе си. Отгоре има голямо, черно С.

- С мен - крещи тя. Очите й пробягват по всичко и всички, докато брои. Налага се да побутна към нея много от тях, макар че те са необяснимо привлечени към мен. Поне малкото момиче схваща посланието. Приближава се с несигурно щапукащи крачки до Ейда и се вкопчва в крака й, опитва се да се скрие от пума. Всичко отеква ужасно в блока, преобразено в подобие на животински вой от бетонните стени и металната облицовка. После отекват пистолетни изстрели, последвани от непогрешимия смях на Никс. Но той няма да се смее дълго, ако това нападение продължи.

Сега идва частта, от която се ужасявам най-мнош - частта, срешу която най-упорито се съпротивлявах. Но Кал беше ясен - трябва да се разделим. Да покрием по-шлям терен, да освободим повече затворници и най-важното - да ги измъкнем благополучно. Така че тръгвам през множеството от новокръвни, борейки се с прилива, с Камерън до себе си. Тя мята ключа през рамо и Килорн го улавя сръчно. Гледа ни как тръгваме, без да смее да мигне. Това може да е последният път, в който ме вижда, и двамата го знаем.

Кал ме следва отзад. Чувствам топлината му от метри разстояние. Той изгаря свързващия пасаж зад нас, оставя го да се стопи, отрязва ни от другите. Когато стигаме отсрещната врата - онази, означена с надпис „КОМАНДВАНЕ“, Камерън се залавя с електрическото табло. Не мога да направя нищо, освен да се взирам, хвърляйки погледи между Килорн и брат си, докато запаметявам лицата им. Кета, Никс и Дармиън изтичват обратно в килийния блок, отдалечават се със спринт от ожесточеното нападение, което вече не могат да удържат. След тях политат куршуми, отскачагци със звън от метала и от плътта на Никс. Отново светът забавя ход и ми се иска да спре напълно. Иска ми се Джон да беше тук, да ми каже как да постъпя, да ме увери, че съм направила правилните избори. Да ми каже кой ще умре.

Еореща, почти изгаряща ръка улавя бузата ми и насила ме отдръпва от останалите.

- Съсредоточи се - казва Кал, взрян настойчиво в очите ми. - Мер, точно сега ще трябва да ги забравиш. Довери се на това, което правиш.

Едва мога да кимна. Едва успявам да проговоря:

-Да.

Зад нас килийният блок се опразва. Пред нас превключвателят пуска искри. Вратата се плъзва и се отваря.

Кал бутва и двама ни през нея и аз се приземявам тежко върху друг настлан с плочки под.

Тялото ми реагира, преди умът да успее, и мълниите заискряват и оживяват навсякъде около мен. Разбиват мислите ми за Килорн и Шейд, докато всичко, което остава, са командният център от другата страна на коридора и това, което трябва да направя.

Точно както каза Камерън, мястото е триъгълно помещение от непробиваемо, вълнисто диамантено стъкло, пълно с контролни табла, екрани за наблюдение, шестима суетящи се войници и същите метални врати като килиите. Общо три - по една, вградена във всяка стена. Затичвам към първата, очаквам да се отвори, очаквам войниците от командването вътре да се представят на висотата на положението. За моя изненада те остават по столовете и наблюдателниците си, гледат ме с широко разтворени, изплашени очи. Стоварвам юмрук по вратата, наслаждавам се на болката, която се стрелва през ръката ми.

-    Отворете! - крещя, сякаш с това мога да постигна нещо. Вместо това войникът най-близо до мен трепва и отскача назад от стената. Той също носи капитанска нашивка.

-    Недейте! - нарежда, протегнал ръка да спре останалите офицери.

Над нас запищява сирена.

-    Щом така искат - промърморва Кал и се отправя към другата врата.

Един трясък ме кара да подскоча и когато се обръщам, виждам как големи гранитни блокове се плъзват и се наместват, заменят металната врата, през която току-що минахме. Камерън се ухилва самодоволно към контролното табло, дори го потупва любящо.

-    Това би трябвало да ни откупи няколко минути - изправя се на крака, коленете й изпукват. Изражението й става кисело при вида на командния център. - Проклетите глупаци са уплашени - изръмжава тя и прави много груб жест с ръка, по-прилягащ за уличките на Подпорите. - Можем ли да ги достигнем през стъклото?

В отговор насочвам поглед към екраните за наблюдение. Те експлодират в бърза последователност, обсипват войниците с дъжд от искри и счупени стъкла. Сирената издава нисък, писклив вой, после спира рязко. Всяко парче метал в командното помещение пулсира от електричество, цвърти като пържещи се яйца в тиган и кара войниците да се скупчат в центъра на стаята. Един от тях рухва, стиснал главата си с жест, който сега разпознавам. Тялото му се люлее в такт със свития юмрук на Камерън, бори се с прииждащи вълни от задушаваща способност. Кръв капе от ушите, носа и устата му. Не след дълго той се дави с нея.

-    Камерън! - излайва Кал, но тя се прави, че не го чува.

-    Джулиан Джакос! - изкрегцявам, блъскам отново по стъклото. - Сара Сконос! Къде са те?

Още един войник се свлича и надава вой.

-    Камерън!