Стъкленият меч

-    Заведете ме при онзи пазач - изръмжава той, проявил малко от предишната си борбеност. - И измъкнете Сара.

-    Разбира се. Дошли сме и за нея - премятам ръката му през рамото си и му помагам да върви. Макар да е много по-висок от мен, ми се се струва шокиращо лек. - Дошли сме за всички.

Когато го извеждаме от килията, Джулиан се препъва, но успява да запази опора.

-    Кал - промърморва и посяга към племенника си. Взима лицето му в ръцете си и изучава принца изгнаник като стара книга. - Бяха направени разни неща, нали?

-    Да, бяха - изръмжава Кал. Не поглежда към мен.

Килиите са променили външността на Джулиан, но не и същността му. Той кимва разбиращо с много сериозно и тържествено изражение. Това е немалка утеха за Кал.

-    Мястото на такива мисли не е тук и сега. А после.

-    После - повтаря Кал. Най-накрая насочва пламтящите си очи към мен. Имам чувството, че ме изгарят. - После.

-    Хайде, Мер, помогни ми да стигна до този противен тип - Джулиан посочва към пазача на пода, който е в безсъзнание. - Да видим дали съм тотално безполезен.

Подчинявам се, служа като патерица на Джулиан, докато куцука към поваления офицер. Междувременно Кал се залавя с килията на Сара, разположена срещу тази на Джулиан. Достатъчно близо, за да се виждат и чуват, но твърде далече, за да се докоснат. Още едно дребно мъчение, на което е трябвало да издържат.

Виждала съм Джулиан да прави това преди, но никога с такова усилие или болка. Пръстите му треперят, докато отваря насила едното око на офицера, и преглъща многократно, опитва се да призове нужния глас. Песента.

-    Всичко е наред, Джулиан, можем да намерим друг начин...

-    Всеки друг начин ще доведе до смъртта ни, Мер. На нищичко ли не съм те научил?

Въпреки ситуацията съм принудена да се усмихна. Преборвам се с порива да прегърна

някогашния си учител и се опитвам да скрия широката си усмивка.

Най-накрая Джулиан издишва с полузатворени очи. Вените на врата му изпъкват. После ясните му очи се отварят рязко и широко.

-    Събуди се - изрича с глас, по-прекрасен от залеза. Под нас офицерът се подчинява, другото му око се отваря бавно и унесено. - Отвори килиите. Всичките. - Извиващ се писък отеква нагоре и надолу из килийния блок, когато решетките на всички килии до една се огъват и се отварят едновременно. - Построй стълбите и пасажите. Свържи всичко. - Тряс. Тряс. Тряс. Всяко късче метал - кинжалите, поразените от електричество отломки, дори разтопените капки - се сплесква и отново приема предишната си форма, съединява се с трясък в бърза последователност. - Върви с нас - гласът на Джулиан потреперва при последната заповед, но магнитронът се подчинява, макар и малко бавно.

-    Имате късмет, че дойдохте днес, Мер - казва Джулиан, докато му помагам да се изправи. - Разхождаха ни вчера. Не сме толкова слаби, колкото обикновено.

Опитвам се да реша дали да кажа на Джулиан за Джон, за неговата способност, за съвета му. На Джулиан много ще му хареса да чуе за него. После, казвам си. После.

За пръв път имам надежда.

Ще има „после“.

Хаос връхлита върху Корос. Пушечна стрелба ехти във всеки коридор, зад всяка врата. Окаяната група Сребърни ни следва немощно, но малцина имат сили да се оплакват. Изобщо им нямам доверие и почти вървя заднешком, за да ги следя. Много от тях се отклоняват, изплъзват се зад ъглите, изгарят от нетърпение да се отърват от това място. Други влизат по-навътре в затвора, търсят отмъщение. Няколко остават с нас със сведени очи, срамуват се да следват Мълниеносното момиче. Но все пак ме следват. И се бият възможно най-добре. Това е като да пуснеш камъче в спокойно неподвижно езеро. Отначало вълничките са малки, но определено се разрастват. Всеки килиен блок пада по-лесно от предишния, докато магнитроните вътре са принудени да побягнат от нас. Сребърните убиват повече от мен, нахвърлят се върху онези, които са ги предали, като гладни вълци. Но дори това не може да продължи дълго. Когато един заличител от Династия Леролан взривява каменна бариера и ни отваря Блок Ж, отломките падат не надолу, а нагоре. И преди да разбера какво става, съм

всмукана във вихър от дим, отломки и страховити шепоти.

Камерън посяга да сграбчи ръката ми, но се изплъзва от хватката ми, изчезва в нещо, което трябва да е мокра мъгла. Нимфа. Не виждам нищо освен сенки и сумрачна жълта светлина, всяка една - като далечно, мъгливо слънце. Преди да мога да изпадна в такова забвение, посягам, опитвам да се уловя за нещо. Порязаната ми ръка се сключва върху студен, отпуснат крак, възпира ме с рязко движение, което разтърсва костите ми.

-    Кал! - изкрещявам, но воят поглъща гласа ми.

С пъшкане се издърпвам нагоре по крака. Сигурно принадлежи на труп, защото не се движи. Студен страх разкъсва ума ми, посегнал с ледени, остри пръсти. Почти се пускам: не искам да видя лицето, което принадлежи на това тяло. Може да е кой ли не. Може да е всеки.