Стъкленият меч

-    Нищо - той се подсмихва, почти развеселен. - Кои бяха последните двама души, които ни заключиха в килия? - Когато не отвръщам засрамена, той упорито продължава: - Признай си го, трудно ти е да държиш сърцето и ума си разделени.

Изправям се толкова бързо, че столът пада назад и издрънчава на пода.

-    Не се дръж, сякаш не си обичал Мейвън. Сякаш ти не остави твоето сърце да взема решения, когато ставаше дума за него.

-    Той ми е брат! Разбира се, че бях сляп за него! Разбира се, че не мислех, че ще убие нашия... баща ни - гласът му пресеква при спомена, оставя ме да зърна отчаяното и сломено дете под фасадата на воин. - Допуснах грешки заради него. И - добавя тихо - допуснах грешки и заради теб.

Аз също. Най-лошата беше, когато сложих ръката си в неговата, когато му позволих да ме издърпа от спалнята ми в танц и спирала надолу. Позволих на Гвардията да убие невинни заради Кал, за да му попреча да отиде на война. Да го задържа близо до себе си.

Себичността ми имаше ужасна цена.

-    Повече не можем да правим така. Да допускаме грешки по взаимна вина - прошепвам, като заобикалям това, което искам да кажа в действителност. Това, което се опитвам да си кажа вече от дни. Кал не е посока, която би трябвало да избирам или да искам. Кал е просто оръжие, нещо, което да използвам - или нещо, което другите да използват срещу мен. Трябва да се подготвя и за двете.

След един дълъг миг той кимва. Имам чувството, че ме вижда по същия начин.

Влагата в казармите се сляга, присъединява се към студа, който още се таи дълбоко в костите ми. При обичайни обстоятелства бих потреперила, но започвам да свиквам с това чувство. Предполагам, че би трябвало да свикна и да бъда сама.

Не на света, а тук, вътре. В сърцето си.

Част от мен иска да се изсмее на затрудненото ни положение. Отново съм заедно с Кал в килия, в очакване на онова, което ни готви съдбата. Но този път страхът ми е смекчен от гняв. Не Мейвън, а полковникът е този, който ще дойде да злорадства, и съм ужасно благодарна за това. Подмятанията на Мейвън не са нещо, което искам да преживея някога повече. Дори мисълта за него ми причинява болка.

Купата на Костите беше мрачна, пуста, по-дълбок затвор от този. Мейвън се открояваше рязко с бледа кожа, с блеснали очи, с ръце, посягащи да уловят моите. В отровения спомен те потрепват между меки пръсти и наръфани нокти. И двете искат да пролеят кръвта ми.

Веднъж ти казах да скриеш сърцето си. Трябваше да ме послушаш.

Това бяха последните му думи към мен, преди да ни осъди на екзекуция. Ще ми се съветът да не беше толкова добър.

Бавно издишвам и се надявам да изхвърля спомените заедно с дъха си. Не се получава.

-    В такъв случай какво да правим по въпроса, генерал Кал оре? - питам и соча към четирите стени, които ни държат в плен. Сега мога да видя леките очертания в ъглите, квадратните каменни блокове, малко по-тъмни от останалите, закрепени право в плоскостите на стените.

След един дълъг миг Кал се изтръгва от мислите, точно толкова мъчителни като моите. Благодарен за разсейването, бързо изправя другия стол и го избутва в един ъгъл. Изправя се, като едва не си трясва главата в тавана, и прокарва ръка по Безмълвния камък. Той е по-опасен за нас, отколкото каквото и да е на този остров, по-пагубен от всяко оръжие.

-    Кълна се в цветовете си, как са се докопали до това? - промърморва той; пръстите му се опитват да намерят ръб. Но камъкът е равен, съвършено вграден. Скача обратно долу с въздишка и се обръща с лице към прозореца за наблюдение. - Най-добрият ни шанс е да счупим стъклото. Няма как да се промъкнем около тези тук вътре.

-    Въпреки това е по-слабо - казвам, загледана в Безмълвния камък. Кал отвръща на погледа ми. - В Купата на костите имах чувството, че се задушавам. Това не е и наполовина толкова зле.

Кал свива рамене:

-    Тук няма толкова много каменни блокове. Но все пак достатъчно.

-    Откраднати?

-    Сигурно. Има само ограничено количество Безмълвен камък и само правителството може да го използва - по очевидни причини.

-    Вярно е... в Норта.

Той накланя глава, озадачен.

-    Мислищ че тези са донесени отнякъде другаде?

-    Отвсякъде пристигат контрабандни товари. Пиемонт, Езерните земи, също и други места. И не си ли виждал никакви войници тук, долу? Униформите им?

Той поклаща глава:

-    Не. Не и откакто онзи кучи син с червеното око ме доведе вчера.

-    Наричат го „полковника“ и е баща на Фарли.

-    Бих й съчувствал, но моето семейство е безкрайно по-лошо.

Засмивам се подигравателно, почти развеселена:

-    Те са езерняци, Кал. Фарли и полковникът и всичките му войници. Което означава, че там, откъдето дойдоха, има още.

Объркване замъглява лицето му: