Стъкленият меч

-    Трябва ви пистолет, за да накарате две деца да се държат прилично? - подхвърлям му подигравателно, наклонила брадичка към пистолета в ръката му. На земята няма жива душа, която би дръзнала да нарече Кал „дете“ дори и без способностите му. Дори само военното му обучение го прави смъртоносен - нещо, което полковникът знае достатъчно добре.

Той пренебрегва оскърблението и застива пред мен, така че кървавото му око се забива в моите очи.

-    Знаеш ли, имаш късмет, че съм напредничав човек. Няма много хора, които биха го оставили жив - кимва към Кал, преди да се нахвърли обратно на мен, - и има доста, които биха убили и теб.

Хвърлям поглед към Килорн, надявам се да осъзнае на чия страна е. Той се върти неспокойно като малко момче. Ако отново бяхме деца, все още еднакво високи, щях да го ударя с юмрук право в стомаха.

-    Не ме държите тук заради удоволствието от компанията ми - казва Кал и прекъсва рязко драматичното излияние на полковника. - Така че за какво ще ме размените?

Реакцията на полковника е единственото потвърждение, което ми е нужно. Челюстта му се свива, стяга се гневно. Искал е самият той да каже думите, но Кал му е отнел възможността.

-    Размяна - промърморвам, макар че прозвучава повече като съскане. - Ще размените едно от най-добрите оръжия, с които разполагате? Толкова ли сте глупави?

-    Недостатъчно глупави, за да мислим, че ще се бие за нас - отвръща полковникът. - Не, тази глупава надежда оставям на теб, Мълниеносно момиче.

Не захапвай стръвта. Той точно това иска. И въпреки това имам нужда от цялото си самообладание, за да се взра право напред и да не поглеждам Кал. Честно казано, не знам на кого е верен или за кого се бие. Знам единствено срегцу кого е готов да се бие - Мейвън. Някои биха помислили, че това го поставя на същата страна като нас. Но аз знам по-добре. Животът и войната не са толкова прости.

-    Много добре, полковник Фарли - той трепва, когато си послужвам с фамилното му име. Обръща леко глава, но устоява на порива да погледне назад към дъщеря си, лежаща в безсъзнание в килията си. Там има болка, отбелязвам и съхранявам наблюдението за по-късна употреба.

Но полковникът реагира подобаващо на острото ми подмятане.

-    Кралят предложи сделка - казва той, думите му натискат като нож, който всеки момент ще пусне кръв. - В замяна за прогонения принц крал Мейвън се съгласи да възстанови обичайната възраст за задължителна военна служба. Обратно на осемнайсет вместо на петнайсетгодишна възраст - той свежда очи, гласът му се снижава заедно с тях. За един кратък, несигурен миг зървам бащата под жестоката външност. Умът му се залутва към децата, изпратени да умрат. - Добра сделка.

-    Твърде добра - казвам бързо с тон, достатъчно суров и убедителен, за да скрия страха отдолу. - Мейвън никога няма да зачете такава размяна. Никога.

От лявата ми страна Кал издишва бавно. Събира ръце с вдигнати и долепени пръсти, показва множеството порязвания и синини, с които се е сдобил през последните няколко дни. Те потрепват в конвулсии последователно, един след друг. Отвличане на вниманието от истината, която се опитва да избегне, каквато и да е тя.

-    Но вие нямате избор - казва Кал, ръцете му най-сетне застиват неподвижно. -Отказването на сделката обрича на гибел всички тях.

Полковникът кимва:

-    Наистина. Не губи кураж, Тиберий. Смъртта ти ще спаси хиляди невинни деца. Те са единствената причина, поради която още дишаш

Хиляди. Те със сигурност струват колкото Кал, безспорно. Но дълбоко в сърцето си, в коварната, студена част от себе си започвам да осъзнавам всичко прекалено добре, нещо от мен не е съгласно. Кал е боец, предводител, убиец, ловец. И вие имате нужда от него.

В повече от едно отношение.

Нещо проблясва в погледа на Кал. Знам, че ако не беше Безмълвният камък, ръцете му щяха да се разтресат от пламък. Той се навежда леко напред, устните му се отдръпват назад, оголват равните му, бели зъби. Гримасата е толкова агресивна и животинска, че очаквам да видя хищни зъби.

-    Аз съм вашият законен крал с вековно Сребърно потекло - отвръща, кипящ от гняв. -Единствената причина, поради която вие още дишате, е защото не мога да изгоря кислорода от тази стая.

Никога не съм чувала подобна заплаха от Кал, толкова първична и груба, че прерязва вътрешностите ми. А полковникът, обикновено спокоен и невъзмутим, също я усеща. Дръпва се назад твърде бързо, като едва не се препъва в Килорн. Подобно на Фарли, той е смутен от страха си. За момент цветът на лицето му става същият като на кървавото му око, прави го да изглежда като домат с човешки крайници. Но полковникът е направен от по-суров материал и прогонва страха си в един-единствен, овладян миг. Приглажда назад бяло русата си коса, сплесква я към черепа си и прибира пистолета си в кобура с доволна въздишка.