Стъкленият меч

-    Лодката Ви тръгва тази нощ Ваше кралско Височество - казва той с изпукване на врата. -Съветвам Ви да се сбогувате с госпожица Бароу. Съмнявам се, че ще я видите отново.

Ръката ми се сключва около седалката на стола ми, впива се в студения, груб метал. Само ако името ми беше Еванджелин Самос. Тогава щях да увивам този стол около гърлото на полковника, докато усети вкус на желязо и кръвта нахлуе и в двете му очи.

-    А Мер?

Дори сега, на косъм от собствената си смъртна присъда, как може Кал да е достатъчно глупав, че да се безпокои за мен?

-    Ще бъде наблюдавана - намесва се Килорн, проговорил за пръв път, откакто влезе в клетката ми. Гласът му потрепва, както и би трябвало. Страхливецът има всички основания да се бои, включително и от мен. - Охранявана. Но не и наранена.

По лицето на полковника светкавично преминава гримаса на неприязън. Предполагам, че той също ме иска мъртва. Не знам кой би могъл да оспори решенията му. Мистериозните хора от Командването на Фарли може би, които и да са те.

-    Така ли ще постъпвате с хора като мен? - процеждам, чувствайки как се надигам от мястото си. - Новокръвните? Това ли ще е следващото - да доведете Шейд тук, долу, и да го затворите в клетка като някакъв домашен любимец? Докато се научим да се подчиняваме?

-    Това зависи от него - отвръща полковникът с равен тон, всяка дума е като хладнокръвен ритник в стомаха. - Той е добър войник. Досега. Точно като твоя приятел - добавя и полага едната си длан върху рамото на Килорн. Излъчва бащинска гордост, нещо, без което Килорн отдавна живее. След толкова време като сирак сигурно дори такъв ужасен баща като полковника го кара да се чувства добре. - Без него никога нямаше да имам оправданието или възможността да те заключа.

Мога само да гледам кръвнинжи Килорн и да се надявам, че погледът ми го наранява толкова много, колкото той нарани мен.

-    Колко ли горд трябва да си.

-    Още не - отвръща рибарят.

Ако не бяха годините ни в Подпорите, мношто ни часове, в които крадяхме и се промъквахме като улични плъхове, никога нямаше да го видя. Но Килорн е лесен за разгадаване поне за мен. Когато накланя тяло, едновременно извива гръб и присвива бедра, ми се струва естествено. Но няма нищо естествено в онова, което се опитва да направи. Долният край на жакета му провисва и очертава кутията със спринцовките. Тя се изплъзва опасно, свлича се между плата и корема му все по-бързо и по-бързо.

-    О... - изрича той задавено, измъква се от хватката на полковника, когато кутията отскача и се изтръгва. Отваря се рязко във въздуха и докато пада, от нея се посипват игли. Те се удрят в пода, разбиват се и разливат течност по пръстите на краката ни. Повечето хора биха помислили, че всичките са счупени, но зоркият ми поглед забелязва една все още непокътната спринцовка, полускрита от присвивагция се юмрук на Килорн.

-    Мътните да го вземат, момче - казва полковникът и се навежда, без да мисли. Посяга към кутията, надява се да спаси нещо, но вместо това във врата му се забива игла.

Изненадата от ставащото дава на Килорн секундата, която му е нужна, за да изпразни спринцовката във вените на полковника. Подобно на Фарли той се бори, удря силно Килорн през лицето, който полита и се блъсва в далечната стена.

Преди полковникът да успее да направи дори стъпка повече, Кал скача рязко от стола си и го запраща към наблюдателния прозорец. Войниците езерняци гледат безпомощно от другата страна на стъклото с готови, но безполезни оръжия. Знаят, че не могат да отворят вратата. Не могат да рискуват да пуснат чудовищата от клетката им.

Съчетанието от опиатите и инертната тежест на Кал просва полковника в безсъзнание. Той се свлича надолу по прозореца, коленете му омекват и се подгъват под тялото и мъжът рухва в много непристойна купчинка. Със затворени очи има далеч по-малко заплашителен вид. Дори нормален.

-    Оу - чува се откъм стената, където стои Килорн, разтриващ бузата си. Упоен или не, полковникът умее да удря доста злобно. Вече е започнала да се оформя синина. Без да мисля, пристъпвам бързо към него. - Няма нищо, Мер, не се тревожи...

Но аз не идвам да го утешавам. Юмрукът ми се блъсва в отсрещната буза, кокалчетата ми се удрят в кост. Той надава вой, полита от инерцията на юмручния ми удар, като едва не изгубва равновесие напълно.

Пренебрегвам болката в юмрука си, потривам ръце.

-    Сега си еднакъв и от двете страни - а после го прегръщам, сключвам ръце около корема му. Той трепва в очакване на още болка, но скоро се отпуска под докосването ми.

-    Така или иначе, щяха да те хванат тук, долу. Сметнах, че ще съм по-полезен, ако не съм в

съседната килия - той въздиша тежко. - Казах ти да ми се довериш. Защо не повярва?

Нямам отговор за това.

На прозореца за наблюдение Кал въздиша гласно и привлича вниманието ни обратно към настоящата задача.