Стъкленият меч

-    Не мога да оспоря смелостта ти, но този план простира ли се много по-далеч от това да изпееш приспивна песничка на тази отрепка? - той побутва с крак тялото на полковника, докато в същото време рязко насочва пръст към прозореца, сочейки пазачите, които все още ни наблюдават.

-    Само защото не мога да чета, не значи, че съм глупав - казва Килорн с остра нотка в гласа. - Наблюдавайте прозореца. Трябва да се случи вече всяка секунда.

Десет секунди, за да сме точни. Взираме се в продължение точно на десет секунди, преди с примигване да се появи познат силует. Шейд, изглеждащ много по-добре от брата, когото видях в лечебницата едва тази сутрин. Стои на крака без чужда помощ с шина на ранения си крак и само бинтове около рамото. Размахва бастуна си като тояга, цапардосва и двамата пазачи, преди да успеят да осъзнаят какво става. Те се свличат на пода като чували с чукове с глупави изражения на лицата.

Ключалката на килията се отключва с весело ехо и Кал се озовава до вратата в миг, отваряйки я рязко. Пристъпва навън във въздуха на прохода, диша дълбоко. Следвам го светкавично и въздъхвам гласно, когато тежестта на Безмълвния камък се свлича. Ухилено придърпвам искрите към пръстите си, гледам ги как пукат и се разклоняват по кожата ми.

-    Липсвахте ми - промърморвам на най-скъпите си приятели.

-    Странна птица си ти, Мълниеносно момиче.

За моя изненада Фарли се обляга на отворената врата на килията си, истинско олицетворение на спокойствието. Изобщо не изглежда засегната от опиатите - ако изобщо са й се отразили по някакъв начин.

-    Ползата от сприятеляването със сестрите - казва Килорн, блъсвайки се в рамото ми. -Една хубава усмивка беше всичко, което бе нужно, за да отвлека вниманието на Лена и да пъхна нещо безобидно в кутията.

-    Направо ще е съкрушена да открие, че си изчезнал - отвръща Фарли, присвила усни в нещо подобно на нацупена гримаса. - Горкото момиче.

Килорн само изпухгява презрително. Очите му се стрелват към мен.

-    Това не е мой проблем.

-    И сега? - пита Кал: войникът в него взема връх. Раменете му се напрягат, твърди под излинелите му дрехи, и той обръща врат напред и встрани, за да държи под око всеки ъгъл на прохода.

В отговор Шейд изпъва ръка с длан, насочена към тавана.

-    Сега скачаме - казва той.

Аз първа слагам длан върху ръката му, хващам се здраво. Дори и да не мога да имам доверие на Килорн, Кал или когото и да е друг, мога да имам доверие в способността. В силата. В мощта. С огъня на Кал, моята буря и бързината на Шейд нищо и никой не може да ни докосне.

Докато сме заедно, никога повече няма да преживея попадане в затвор.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Бункерът преминава покрай нас в проблясване на светлина и цвят Зървам само частици от него, докато Шейд се отпуска и ни прехвърляй със скок през постройката. Дланите и ръцете му са навсякъде, улавят ни, дават на всички ни пространство да се задържим. Достатъчно силен е да вземе всички ни, защото никой не може да бъде изоставен.

Виждам врата, стена, подът се накланя към мен. На всеки завой ни подгонват пазачи, крещят, стрелят, но никога не се задържаме на едно място достатъчно дълго. Веднъж се приземяваме в претъпкана стая, жужагца от електричество, заобиколена от видео екрани и радио оборудване. Дори зървам няколко камери, струпани в ъгъла, преди обитателите да ни усетят и да отскочим. После примижавам в слънчевата светлина на кея. Този път езерняците се приближават достатъчно, за да мога да видя лицата им, бледи на фона на вечерната светлина. После усещам пясък под краката си. Още един скок и там вече има бетон. Отскачаме още по-далеч на открито, започнали в единия край на пистата, преди да се телепортираме чак до хангара. Шейд трепва от усилието: мускулите му са стегнати, жилите на врата му изпъкват рязко. С един последен скок се озоваваме вътре, за да се изправим пред хладен въздух и относително спокойствие. Когато светът най-накрая спира да криволичи и да се търкаля, ми идва да рухна. Или да повърна. Но Килорн ме държи на крака, подкрепя ме изправена, за да видя за какво сме дошли чак дотук.

Два въздушни джета с разперени и тъмни криле запълват почти цялото пространство на хангара. Единият е по-малък, построен само за един човек, със сребрист корпус и криле с оранжеви върхове. Кученце, спомням си, връщайки се мислено към Нарси и бързите, смъртоносни джетове, които сипеха огън по нас. По-шлемият е смолисто черен, заплашителен, с по-шлям корпус и без особено отличителни цветове. Никога не съм виждала нещо подобно и смътно се питам дали и Кал е виждал. В края на краищата именно той ще го управлява, освен ако Фарли не крие още някое умение в ръкава. Ако съдя по това как се взира в джета с широко отворени очи, се съмнявам да е така.

- Какво правите вътре?