Стъкленият меч

Тръгва плавно напред, почти на косъм да се сблъска със строените войници. Стисвам зъби в очакване на жестока сцена, но те вече тичат, бягайки от нашия „Блекрън“ и отмъстителния му пилот. Откъсваме се от хангара, набираме скорост с всяка изминала секунда и откриваме пистата в безпорядък. Транспортьори минават с рев покрай казармите, отправят се към нас, докато взвод войници стреля дръзко от покрива на хангара. Куршумите се забиват със свистене в металния корпус, но никога не го пронизват. Джетът „Блекрън“ е направен от достатъчно здрав материал и продължава упорито, като прави рязък десен завой, от който се разтърсваме в седалките си.

Килорн си изпагца най-зле, тъй като не е затегнал предпазния си колан, както трябва. Главата му се трясва в извитата стена и той изругава, обгърнал с длани натъртените си бузи.

-    Сигурен ли си, че можеш да управляваш това нещо? - изръмжава той, насочил целия си гняв към Кал.

С подигравателна усмивка Кал продължава, пришпорва джета до най-шлямата му скорост. Отвън пред прозореца виждам как транспортьорите изостават, неспособни да ни настигат. Пред нас обаче пистата, обикновен сив път, бавно и постепенно свършва. Меко зелените хълмове и закърнелите дървета никога не са изглеждали толкова заплашителни.

-    Кал - прошепвам с надеждата, че ме чува над пронизителния шум на двигателите. - Кал.

Зад мен Килорн се суети с колана си, но пръстите му треперят твърде силно, за да са от

каквато и да е полза.

-    Бароу, имаш ли сили за един последен скок? - изкрегцява той, хвърляйки поглед към брат ми.

Шейд, изглежда, не го чува. Очите му се взират напред, лицето му е пребледняло от страх. Хълмовете се приближават, вече само секунди ни делят. Представям си как джетът минава над тях, стабилен за момент, преди да се преобърне и да експлодира, да се превърне в пламтящи отломки. Поне Кал ще оцелее от това.

Но Кал няма да ни остави да умрем. Не и днес. Натиска с все сила друг лост, вените в юмрука му изпъкват рязко. После хълмовете отстъпват, отдалечават се като покривка, смъкната от маса. Вече виждам не острова, а наситено синьото есенно небе. Дъхът ми изчезва заедно със сушата, откраднат от усещането, че се издигам във въздуха. Налягането ме блъсва назад в седалката ми и причинява почти болезнено усещане на ушите ми, принуждава ги да пукат. Зад мен Килорн сподавя един лек писък, а Шейд ругае под нос. Фарли не реагира изобщо. Замръзнала е с широко отворени от шока очи.

Преживявала съм много странни неща през тези последни няколко месеца, но нищо не може да се сравни с летенето. Контрастът е разтърсващ: да почувствам мощния тласък на самолета, докато се издига, всяко цъкане на двигателите, които ни запращат към небето, докато собственото ми тяло е толкова безсилно, толкова пасивно, толкова зависимо от машината. По-лошо е от носещия се с пълна скорост мотоциклет на Кал, но също и по-хубаво. Хапя устна и внимавам да не затварям очи.

Изкачваме се нагоре и нагоре, заслушани единствено в ревящите двигатели и собствените си блъскащи в гърдите сърца. Тънки облачета пърхат край нас, разбиват се в пилотската кабина като бели завеси. Не мога да се сдържа и се надвесвам напред, почти притискам нос към стъклото, за да погледна хубаво навън. Островът се вие под нас, мръсно зелен на фона на стоманено синьото море, смалява се с всяка секунда, докато вече не мога да различа пистата или казармите.

Когато джетът заема хоризонтално положение, достигнал определената от Кал височина, Кал се обръща в креслото си. Самодоволното изражение на лицето му би накарало Мейвън да се гордее.

-    Е? - пита той и се взира в Килорн. - Мога ли да управлявам това нещо?

Получава само едно неохотно промърморено „да“, но това е достатъчно за Кал. Той се обръща обратно към таблото, отпуска ръце върху И-образен механизъм, центриран пред него. Джетът реагира на докосването му, накланя се леко, когато той завърта Ц-то. Удовлетворен, натиска още няколко копчета на конзолата и се обляга назад, привидно оставил самолета да лети сам. Дори разкопчава предпазните си колани, отърсва се от тях, за да се настани по-удобно в креслото си.

-    Е, накъде сме се отправили? - обръща се към тишината. - Или просто ей така си размахваме крилата?

Трепвам, когато чувам каламбура.

Отекващ тъп звук се разнася из джета, когато Килорн плясва върху коляното си сноп листове. Карти.

-    На полковника са - обяснява, очите му се забиват в моите. Опитва се да ме накара да разбера. - Има писта за приземяване близо до Харбьр Бей.

Кал обаче поклаща глава като подразнен учител, който си има работа с все по-глупав и невъзприемчив ученик.

-    Форт Пейтриът ли имаш предвид? - изпухгява презрително. - Искаш да ни приземя насред въздушна база на Норта?

Фарли се измъква първа от мястото си, като едва не разкъсва коланите си. Разглежда картите с резки, обмислени движения.

-    Да, пълни глупаци сме, Ваше Височество - казва тя студено. Разгъва една карта, а после я

тика под носа му. - Не фортът, Писта Девет-Пет.