Стъкленият меч

-    О - значи това са постигнали с моите няколко часа, прекарани в килия. Можеш да ми се довериш, каза Килорн, преди да ме подмами в клетка. Сега осъзнавам, че го е направил заради списъка, за новокръвните и за мен. - Браво - прошепвам.

Килорн се преструва, че не обръща внимание на похвалата, но ухилването му издава колко доволен е всъщност.

-    Да, ами сега ще взема това, ако нямате нищо против - казва Фарли с по-мил глас, отколкото съм я чувала някога. Без да чака отговора на Киорн, посяга да улови верижката в едно чевръсто, равно движение. Златото проблясва в ръката й, но бързо изчезва, скътано в един джоб. Устата й се присвива леко - единственият признак какво въздействие й оказва колието на баща й. Не, не е негово. Не и наистина. Снимката в жилището на полковника е доказателство за това. Майка й или сестра й са носили тази верижка, а по някаква причина тя не я носи сега.

Когато отново вдига глава, потрепването е изчезнало, резкият й маниер се е върнал:

-    Е, Мълниеносно момиче, кой е най-близо до Девет-Пет? - пита тя, издала брадичка към

книгата.

-Няма да кацнем на Девет-Пет - казва Кал твърдо, но овладяно. По този въпрос трябва да се съглася с него.

Мълчалив до този момент, Шейд простенва в седалката си. Вече не е блед, а зеленикав. Почти комично е - може да се справи отлично с телепортирането, но изглежда, че летенето го съсипва.

-    Девет-Пет не е развалина - казва, полагайки всички усилия да не повърне. - Забравихте ли вече Нарси?

Кал издишва бавно, разтрива брадичката си с ръка. Има наченки на брада, тъмна сянка по челюстта и бузите му.

-    Сменили сте настилката.

Фарли кимва бавно и се усмихва.

-    И не можа просто да кажеш направо? - изругавам я и мигновено заличавам самомнителната усмивка от лицето й. - Знаеш, че не се печелят допълнителни точки за драматизъм, Даяна. Всяка секунда, която прахосваш в самодоволно държание, може да коства живота на още един новокръвен.

-    А всяка секунда, която ти прахосващ за да разпитваш мен, Килорн и Шейд за всичко чак до въздуха, който дишащ води до същия резултат, Мълниеносно момиче - казва тя и скъсява разстоянието помежду ни. Извисява се над мен, но не се чувствам дребна. Със студената увереност, изкована от лейди Блонос и двора на Сребърните, срещам погледа й без дори помен от потрепване. - Посочи ми причина да ти се доверя, и ще го направя.

Лъжа.

След миг тя поклаща глава и се дръпва назад, дава ми достатъчно пространство да дишам.

-    Девет-Пет наистина беше развалина - обяснява. - А за всеки, достатъчно любопитен да я посети, изглежда просто като изоставен участък от път. Една миля асфалт, която още не се е разбила.

Започва да сочи други разрушени пътища на картата.

-    Не е единственият.

Мрежа от разноцветни линии обвива картата като паяжина, почти скрита в древните руини, но близо до по-малките градчета и села. Защита, нарича ги тя, защото броят на офицерите от Сигурността е минимален, а Червените от провинцията са по-склонни да си затварят очите. Може би по-малко сега, когато Мерките са в сила, но със сигурност преди кралят да реши да вземе още техни деца.

-    „Блекрън“ и летящите кученца са първите джетове, които откраднахме, но ще дойдат още - добавя тя със сдържана гордост.

-    Не бих бил сигурен в това - отвръща Кал. Не е враждебен, просто прагматичен. - След като са били отмъкнати от Делфи, ще е още по-трудно да влезем в някоя база, а какво остава пък за пилотска кабина.

Фарли отново се усмихва, убедена в собствените си трудно научени тайни:

-    В Норта - да. Но летищата на Пиемонт са печално зле охранявани.

-    Пиемонт? - прошепваме изненадано двамата с Кал в един глас. Съюзническата страна на юг е далече, дори по-далече от Езерните земи. Би трябвало да е далеч отвъд обсега на действие на членовете на Алената гвардия. Лесно е да повярвам, че се внася контрабанда от този район, видях товарите със собствените си очи, но открито проникване? Струва ми се... невъзможно.

Фарли, изглежда, не мисли така.

-    Принцовете на Пиемонт са напълно убедени, че Алената гвардия е проблем само на Норта. За наше щастие, не са прави. Тази змия има много глави.

Прехапвам устна, за да удържа едно ахване, и съхранявам малкото, което е останало от маската ми. Езерните земи, Норта, а сега и Пиемонт? Разкъсвам се между почудата и страха от една организация, достатъчно голяма и достатъчно търпелива да проникне в не една, а в три суверенни държави, управлявани от Сребърни крале и принцове.

Това не е простата, събрана от кол и въже група от идеалисти, която си представях.

Това е машина, голяма и добре смазана, действаща от много по-отдавна, отколкото някой е смятал за възможно.

В какво се забърках?