Стъкленият меч

Едва не вземам трети пакет с дажби, тъй като Кал не е ял, откакто полковникът го заключи, но един бърз поглед към задната част на джета кара ръката ми да застине неподвижно. Кал стои сам, бьрника из едно отворено табло, демонстративно поправя нещо, което не е повредено. Бързо затваря ципа на една от униформите, складирани на борда - пилотски екип в черно и сребристо. Опърпаните дрехи от арената и екзекуцията се въргалят в краката му. Прилича повече на себе си - огнен принц, воин по рождение. Ако не са характерните стени на джета „Блекрън“, бих си помислила, че сме обратно в някой дворец и танцуваме един около друг като нощни пеперуди около свещ. Над сърцето му се откроява отличителен знак, черно-червена емблема със сребърни криле от двете страни. Дори от това разстояние разпознавам тъмните върхове, извити така, че да изобразяват пламък. Горящата корона. Тя беше на баща му, на дядо му, негово рождено право. Вместо това короната беше отнета по най-ужасния начин, платена с кръвта на баща му и душата на брат му. И колкото и да мразех краля, трона и всичко, което символизираше, не мога да не изпитвам съжаление към Кал. Той изгуби всичко - един цял живот, макар и този живот да беше погрешен.

Кал усеща погледа ми и вдига очи от задълбоченото си занимание, неподвижен за момент. После ръката му разсеяно посяга към емблемата, проследява очертанията на откраднатото си кралство. С рязко движение, което ме кара да трепна, той я изтръгва от екипа си и я захвърля. Ярост потрепва в очите му дълбоко под привидно спокойното изражение. Макар да се опитва да го скрие, гневът му винаги изкипява на повърхността, проблясва между пролуките в износената му маска. Оставям го на усърдното му занимание, защото зная, че вътрешните механизми на джета могат да го успокоят по-добре от каквото и да е, което бих могла да кажа.

Шейд се отмества, прави ми място до себе си и аз се тръсвам не особено грациозно. Тишината надвисва над нас като тъмен облак, докато си подаваме манерката напред-назад, споделящи много странна семейна вечеря на пода на два пъти краден „Блекрън“.

-    Постъпихме правилно, нали? - прошепвам и се надявам на някакво опрощение. Макар да е само година по-шлям от мен, винаги съм разчитала на съветите на Шейд.

За мое облекчение той кимва:

-    Беше само въпрос на време да ме свържат с теб. Полковникът не знае как да се оправя с хора като нас. Плашим го.

-    Не само него - отговарям кисело, спомнила си извърнатите очи и шепотите на всички, с които се срещнах дотук. Дори в Двореца на Слънцето, където бях заобиколена от неописуеми способности, пак бях различна. А в Тък бях Мълниеносното момиче. Уважавана, зачитана и вдъхваща страх. - Поне другите са нормални.

-    Мама и татко ли?

Кимвам, трепвайки при споменаването им.

-    Гиза също и момчетата. Те са истински Червени, така че той не може... няма да им направи нищо - звучи като въпрос.

Шейд отхапва замислено от дажбите си - люспесто, сухо овесено блокче. То го засипва целия с трохи.

-    Ако ни бяха помогнали, щеше да е друга работа. Но те не знаеха нищо за бягството ни, така че не бих се тревожил. Начинът, по който си тръгнахме - дъхът му пресеква, както и моят, - беше по-добър за тях. Иначе татко щеше да ни помогне, мама - също. Поне Брий и Трами са достатъчно верни на каузата, за да избегнат всяко подозрение. Да не споменаваме, че никой от тях не е достатъчно умен, за да извърши нещо подобно - той прави пауза, замислен. - Съмнявам се, че дори на езерняците би им харесало да хвърлят една стара жена, един сакат човек и малката Гиза в килия.

-    Хубаво - отвръщам, изпълнена със съвсем леко облекчение. Чувствам се по-добре, бръсвам люспите от овесеното блокче от дажбите от ризата му.

-    Не ми харесва, когато ги наричаш „нормални“ - добавя той и хваща китката ми. Гласът му се снижава внезапно: - В нас няма нищо нередно. Ние сме различни, да, но не и сбъркани. И със сигурност не и по-добри.

Ние сме всичко друго, но не и нормални, иска ми се да му кажа, но суровите думи на Шейд убиват мисълта.

-    Прав си, Шейд - казвам с кимване и се надявам, че няма да прозре през неубедителната ми лъжа. - Винаги си прав.

Той се засмива и довършва вечерята си на една голяма хапка.

-    Мога ли да получа това в писмен вид? - изкисква се и ме пуска. Усмивката му е толкова позната, че започвам да изпитвам болезнен копнеж. Усмихвам се престорено заради него, но тежките стъпки на Кал бързо заличават усмивката.

Той минава с едри крачки покрай нас, прекрачва протегнатия крак на Шейд с очи, приковани върху пилотската кабина.

-    Би трябвало скоро да влезем в обхват - казва, без да се обръща конкретно към някого, но това ни кара да се задействаме.

Килорн забързано се отдръпва от пилотската кабина, сякаш пропъден като малко момче.

Кал не му обръща абсолютно никакво внимание. Съсредоточен е върху въздушния джет и нищо друго. Поне засега враждебността им отстъпва място на предстоящите препятствия.