Стъкленият меч

Но преди да успея да се отпусна, радиото продължава да съска и кара Кал да стисне челюст. Ръцете му разсеяно посягат към руля, пръстите му се затягат около всеки от зъбците, овладяно фокусирани. Дори самото действие е достатъчно да изплаши всички ни, дори Фарли. В креслото до него тя наблюдава с широко отворени очи и разтворени устни, сякаш може да вкуси идващите думи. Шейд прави същото, взира се в радиото върху контролното табло, притиснал патерицата до себе си.

-    Бури над Ленкасър, действайте предпазливо - изрича гласът след един продължителен, напрегнат миг. Тонът е отегчен, покорен и лишен от какъвто и да било интерес към нас. -Прието?

Този път Кал свежда глава с очи, полузатворени от облекчение. Едва се сдържам да не направя същото.

-    Прието - повтаря той в микрофона на радиото. Съскането на статично електричество замира с удовлетворяващо изгцракване, оповестява края на съобщението. Това е. Извън подозрение сме.

Никой не проговаря, докато Кал не се обажда, обърнал се през рамо, за да хвърли крива усмивка.

-    Лесна работа - казва, преди грижливо да избърше тънкия слой пот от челото си.

Не се сдържам и се засмивам гласно при гледката - огнен принц, който се поти. Кал, изглежда, няма нищо против. Всъщност усмивката му става по-широка, преди да се обърне отново към контролните уреди. Дори Фарли си позволява едва доловима усмивка, а Килорн поклаща глава и разплита ръката си от моята.

-    Браво, Ваше Височество - казва Шейд и докато Килорн изрича титлата като ругатня, тя звучи напълно почтително в устата на брат ми.

Предполагам, че именно затова принцът се усмихва, клатейки глава:

-    Името ми е Кал и това е всичко.

Килорн издава дълбоко гърлено презрително сумтене, достатъчно ниско, че да го чуя само аз, и забивам лакът в ребрата му:

-    Ще умреш ли, ако се опиташ да се държиш любезно?

Той се накланя и се отдръпва от мен, за да избегне поредната синина.

-    Не ми се ще да рискувам - прошепва в отговор. А после, по-високо, към Кал: -Предполагам, че няма да се обаждаме в Канкорда, Ваше Височество?

Този път стоварвам тока на обувката си върху крака му и си спечелвам задоволително изпискване.

Двайсет минути по-късно слънцето е залязло и сме отминали Харбьр Бей и гетата на Ню Таун, летим все по-ниско с всяка секунда. Фарли едва се свърта на място, проточва врат да види колкото може повече. Сега под нас има само дървета, сгъстяващи се, за да образуват огромната гора, която заема по-шлямата част от Норта. Там изглежда почти като у дома, сякаш Подпорите са точно отвъд дърветата. Но домът ми е на запад, на повече от сто мили. Реките тук са ми непознати, пътищата - чужди и странни, и не познавам никое от селата, сгушени на фона на водните пътища. Новокръвният Никс Марстън живее в едно от тях, без да знае какъв е или в каква опасност се намира. Ако е още жив.

Би трябвало да се питам дали не са ни заложили капан, но не мога. Единственото, което ме тласка напред, е мисълта да открия други новокръвни. Не само за каузата, но и заради мен, за да докажа, че не съм сама в мутацията си само с брат ми до мен.

Доверието ми в Мейвън беше грешно, но не и доверието ми в Джулиан Джакос. Познавам го по-добре от повечето хора и Кал също го познава. Като мен той знае, че списъкът с имената е истински, и ако другите не са съгласни, те със сигурност не го показват. Защото мисля, че те също искат да вярват. Списъкът им дава надежда за оръжие, шанс, начин да водят война. Списъкът е котва за всички ни, предоставя на всеки от нас нещо, на което да се уповава.

Когато джетът се насочва към гората, съсредоточавам вниманието си върху картата пред себе си, за да се разсея, но въпреки това чувствам как стомахът ми се присвива.

-    Проклет да съм - промърморва Кал, загледан навън през прозореца към онова, което, предполагам, са руините, превърнати в писта. Натиска друг ключ и панелите под крака ми вибрират, съвпадат с ясно доловимо бръмчене, което отеква из корпуса на въздушния джет. -Пригответе се за приземяване.

-    И какво точно значи това? - питам през стиснати зъби, когато се обръщам и виждам през прозореца не небе, а корони на дървета.

Преди Кал да успее да реагира, целият джет се разтърсва, ударил се с глух звук в нещо твърдо. Подскачаме в седалките си, вкопчили пръсти в коланите си, докато инерцията на джета ни поклаща напред-назад. Патерицата на Шейд полита и се блъсва в гърба на седалката на Фарли. Тя сякаш не забелязва, кокалчетата й върху страничните облегалки на

стола й са побелели. Но очите й са широко отворени и немигащи.

-    Долу сме - прошепва тя, гласът й почти не се чува над оглушителния рев на двигателите.

Нощта пада бързо над така наречената развалина, накъсвана от далечна птича песен и приглушеното бръмчене на въздушния джет. Двигателите му се въртят все по-бавно и по-бавно, изключват се след пътуването ни на север. Стряскащият син нюанс на електричество под всяко от крилете избледнява, докато накрая единствената светлина идва от вътрешността на джета и звездите отгоре.