Стъкленият меч

Той прави още една стъпка напред, после още една и още една, гърдите му се повдигат и спускат шумно с всеки успокояващ дъх. А после започва да плува, шляпа през потока като едро куче. Килорн се тресе от безмълвен смях, покрил устата си с една ръка. Мятам към него няколко камъчета. Това го кара да млъкне за достатъчно дълго, за да стигне Кал отново до плитчините, и Кал нетърпеливо излиза тичешком от водата. От кожата му се издига лека пара, тласкана от смущението му.

-    К-какъв студ - измънква той, клатейки глава, за да не му се налага да ни гледа. Черната му коса стърчи, прилепнала към едната страна на обляното му в сребриста руменина лице. Без да мисля, я отмятам и я приглаждам назад в по-блашприличен стил. Той издържа погледа ми през цялото време: изглежда приятно изненадан от постъпката ми.

После идва мой ред да се изчервя. Разбрахме се: без разсейване.

-    Не ми казвайте, че и вас ви е страх от водата? - провиква се Килорн през потока с твърде висок и груб глас. Фарли само се засмива в отговор и улавя китката на брат ми. Частица от секундата по-късно те стоят до нас, доволно ухилени и сухи.

Скочили са. Разбира се.

Шейд изпухгява, стиска опашката ми от мокра коса.

-    Тъпаци - казва добродушно.

Ако не беше патерицата, щях да го бутна право в потока.

Докато стигнем възвишението над Корунт, косата ми вече е почти изсъхнала. Бавно се събират носени от вятъра облаци и закриват луната и звездите, но светлините на селото са достатъчни, за да виждаме. От наблюдателния ни пункт Корунт прилича на Подпорите, построен при устието на река Риджънт, разположен в центъра на кръстопът. Един от пътищата, спретнато павиран и леко издигнат над соленото тресавище, явно е Порт Роуд.

Другият се простира от изток на запад и се превръща в отъпкан черен път отвъд селото. Върхът на една наблюдателна кула на брега на реката се издига към небето, куполът й се осветява от въртящ се светлинен лъч. Трепвам, когато той минава над нас.

-    Мислиш ли, че е там, долу? - прошепва Килорн: има предвид Никс. Оглежда мношбройните схлупени къщи, сгушени в сянката на наблюдателната кула.

-    „Никс Марстън. Жив. Пол: мъжки. Роден на двайсети декември 271 г. в Корунт, Марш Коуст, район Риджънт, Норта. Настоящо местоживеене: същото като при раждането.“ Само това пишеше в списъка - повтарям по памет, представяйки си мислено думите. Пропускам последната част - онази, която пари като белег от нажежено желязо: Кръвен тип: неприложим. Генна мутация, щам: неизвестен. Тя следва всяко име в списъка, включително моето. Това е отличителният признак, който Джулиан каза, че използвал, за да открие тези хора в кръвната база, като е сравнявал кръвта ми с тяхната. Сега на мен се пада задачата да използвам тази информация - и да се надявам, че не съм твърде закъсняла.

Примижавам срегцу тъмнината, опитвам се да видя нещо в нощта. За щастие, Риджънт е тиха, черна и спокойна река, а пътищата са пусти. Дори океанът изглежда неподвижен като стъкло. Вечерният час се прилага с пълна сила, както нареждат все още действащите ужасни Мерки.

-    Доколкото виждам, няма флотски кораби. И никакъв трафик по Порт Роуд.

Кал кимва в знак на съгласие и сърцето ми се изпълва с вълнение. Преследвачите, изпратени от Мейвън, със сигурност не биха пътували без антураж от войници, който би ги направил лесно забележими. Това оставя две възможности: още не са дошли за Никс или отдавна са си отишли.

-    Не би трябвало да е твърде трудно въпреки вечерния час. - Очите на Фарли обхождат бързо селото, обхващат с поглед всеки покрив и уличен ъгъл. Оставам с усещането, че е правила това и преди. - Ленив град - лениви офицери. Заплащане от десет тетрарха означава, че дори не си правят труда да охраняват градските архиви.

-    Ще ти повярвам за това - отвръща Шейд, като я побутва по рамото.

-    Ще се срещнем ей там - казва Кал. Посочва китка дървета на половин миля разстояние. Тя се вижда трудно в тъмнината, заобиколена от мочурища и висока трева. Идеално прикритие, но поклащам глава.

-    Няма да се делим.

-    Би предпочела да се изтърсим там заедно, с теб и мен начело на нападението? Защо просто не взривя предния пост на Сигурността, а ти можеш да изпържиш всеки офицер, който ти се изпречи на пътя? - отвръща Кал. Полага всички усилия да запази спокойствие, но звучи все повече и повече като изгубил търпение учител. Като вуйчо си Джулиан.

-    Разбира се, че не...

-    Никой от нас не може да стъпи в онова село, Мер. Не и ако не възнамеряваш да убиеш всеки, който види лицата ни. Абсолютно всеки.