Стъкленият меч

-    Фарли - промърморва под нос и сочи към високата трева.

Тя излиза първа от сенките, но не и последна. Следват я две фигури: едната е брат ми, подпиращ се на патерицата си, а другата е тантуреста, с мускулести крайници и закръглен корем, с какъвто мъжете се сдобиват с възрастта. Никс.

Ръката на Кал се сключва около ръката ми над лакътя, притиска я нежно. Дръпва леко, измества ме обратно в по-дълбоките сенки на китката дървета. Тръгвам без колебание, защото зная, че няма такова нещо като прекалена предпазливост. Смътно си пожелавам да имах парче червен плат, за да маскирам лицето си, както направихме в Нарси.

-    Някакви проблеми? - пита Кал, приближавайки се до Фарли и Шейд. Звучи някак по-възрастен, по-владеещ положението, отколкото съм свикнала. Не откъсва очи от Никс, следи всяко потрепване на пръстите на закръгления дребен новокръвен.

Фарли пренебрегва въпроса с махване на ръка, сякаш я е подразнил.

-    Проста работа. Въпреки куцукането на този тук - добавя тя, като забива палец в Шейд. После се обръща към Никс: - Не оказа съпротива.

Въпреки тъмнината виждам как по лицето на Никс пропълзява плътна червенина.

-    Е, не съм глупак, нали? - говори грубовато, директно. Човек, който не търпи тайни. Макар че кръвта му крие най-голям ата от всички тайни. - Вие сте Алената гвардия. Офицерите биха ме обесили за това, че ви приемам в къщата си. Дори неканени.

-    Хубаво е да го знаем - промърморва Шейд под нос. Светлите му очи се замъгляват леко, когато хвърля многозначителен поглед в моята посока. Самото ни присъствие би могло да обрече този човек на гибел. - Сега, господин Марстън...

-    Никс - промърморва той. Нещо проблясва в очите му и той проследява погледа на Шейд. Намира ме в сенките и примижава, опитва се да види лицето ми. - Но мисля, че вече сте знаели това.

Килорн пристъпва леко и се премества така, че да ме скрие от поглед. Движението изглежда невинно, но челото на Никс се набраздява, когато проумява по-дълбокия смисъл. Настръхва, застанал редом с Килорн. По-малкото момче се извисява над него, но Никс не показва и капка страх. Вдига единия си зачервен пръст, сочи към гърдите на Килорн:

-    Издърпа ме тук след вечерния час. Това е углавно престъпление. Сега ми кажи за какво или в противен случай ще си тръгна за къщи и ще гледам да не умра по пътя.

-    Ти си различен, Никс - гласът ми звучи твърде висок, твърде младежки. Как да обясня? Как да му кажа това, което ми се иска някой да беше казал на мен? Това, което дори не разбирам истински? - Знаещ че в теб има нещо - нещо, което не можеш да обясниш. Може дори да мислиш, че... не си наред.

Последните ми думи се забиват в целта като стрели. Грубоватият дребен човек трепва, когато ги чува: късчета от гнева му се стопяват. Знае точно за какво говоря.

-    Да - казва.

Не помръдвам от мястото си, дълбоко в китката дървета, а вместо това правя знак на Килорн да отстъпи встрани. Той изпълнява молбата ми, оставя Никс да мине покрай него. Когато се приближава към мен в сенките, биенето на сърцето ми се ускорява. То блъска в ушите ми - нервно, нетърпеливо барабанене. Този човек е новокръвен като мен, като Шейд. Още един, който разбира.

Никс Марстън изобщо не прилича на баща ми, но имат едни и същи очи. Не по цвят, не по форма, но въпреки това са едни и същи. И едните, и другите имат хлътналия поглед, който говори за празнота, загуба, която времето не може да излекува. За мой ужас болката на Никс стига дори по-дълбоко от тази на татко - човек, който почти не може да диша, а какво остава пък да ходи. Виждам я в увисналите му рамене, в немарливия вид на сивата му коса и

дрехите му. Ако още бях крадла, плъх, нямаше да си правя труда да крада от този човек. Не му е останало нищо за даване.

Той отвръща на погледа ми, очите му прелитат бързо по лицето и тялото ми. Разтварят се широко, когато осъзнава коя съм. Мълниеносното момиче. Но когато разпознава Кал до рамото ми, шокът му бързо отстъпва място на гняв.

За почти петдесетгодишен човек Никс е изненадващо бърз. В сенките едва го виждам как навежда рамо и напада, хващайки Кал през корема. Макар че е наполовина по-дребен от принца, го поваля като бик, блъсва силно и себе си, и него в грубия здрав ствол на едно дърво. То изпуква гръмко под удара, разтърсва се от корените до клоните. След половин миг осъзнавам, че вероятно е добре да се намеся. Кал си е Кал, но нямаме представа кой е Никс или какво може да прави.

Никс замахва с юмрук и оставя синина, удряйки Кал по челюстта толкова силно, че се опасявам да не е счупена, преди да успея да обвия ръце около врата му.

-    Не ме принуждавай, Никс - изръмжавам в ухото му. - Не ме принуждавай.