Стъкленият меч

-    Направи най-лошото, което можеш - процежда Никс в отговор и се опитва да ме изблъска с лакът. Но аз държа здраво, стискам врата му. Усещам плътта твърда като камък под докосването си. Много добре.

Успявам да изпълня тялото си с достатъчно сила, за да зашеметя Никс и да го накарам да се подчини. От разтърсването косата му би трябвало да настръхне. Пурпурните ми искри уцелват кожата му и очаквам да отстъпи, може би да се разтърси леко и да се опомни. Той обаче, изглежда, изобщо не усеща мълнията ми. Тя само го раздразва, както една муха би раздразнила кон. Изпращам му нов шок, този път по-силен, и пак нищо. Възползвал се от изненадата ми, той успява да ме отхвърли и аз се приземявам тежко с гръб към едно дърво.

Кал се справя по-добре: избягва и парира възможно най-мнош юмручни удари. Но при допира съска от болка дори при ударите, които отскачат от ръката му. Най-после гривната на създателя на пламъци на китката му заискрява, образува огнено кълбо в ръката му. То се разбива в рамото на Никс като вода в скала, обгаря дрехите, но оставя плътта невредима.

Каменокож, отеква в главата ми, но този човек не е нищо подобно. Кожата му е все още червендалеста и гладка, а не сива или напомняща за камък. Просто е непробиваема.

-    Престанете! - изръмжавам, опитвам се да не повишавам тон. Но схватката или може би трябва да кажа „касапницата“, продължава. Сребърна кръв шурти от устата на Кал, оставя по кокалчетата на Никс черни петна в сенките.

Килорн и Фарли се втурват покрай мен, забързаните им стъпки тупкат ритмично. Не знам от каква полза ще бъдат срещу този таран в човешки образ и протягам ръка да ги спра. Но Шейд стига до Никс преди тях, скача зад него. Сграбчва го за врата, както направих аз, а после и двамата изчезват. Появяват се на десет фута разстояние частица от секундата по-късно и Никс пада на земята със зеленикав оттенък на лицето. Опитва се да стане, но Щейд подпира врата му с патерицата си и го приковава към земята.

-    Само да си мръднал, и ще го направя отново - казва той с пламнали и опасни очи.

Никс вдига едната си изпоцапана със сребристи петна ръка в знак, че се предава. С другата се държи за корема, който все още се преобръща от изненадата и усещането, че е стиснат и вдигнат във въздуха. Знам всичко това твърде добре.

-    Достатъчно - изрича задъхано. Тънък слой пот проблясва по челото му, издава

настъпващото изтощение. Непробиваем, но не и неудържим.

Килорн се тръсва обратно на корена, на който е седял, грабва останките от мрежата си. Усмихва се тайно, почти се разсмива при вида на пребития и окървавен Кал.

-    Този тип ми харесва - казва. - Много го харесвам.

С мъка се изправям на крака, пренебрегнала старите болки, които се разнасят из костите ми.

-    Принцът е с нас, Никс. Дошъл е, за да помогне, също както и аз.

Това не го умилостивява ни най-малко. Никс се отпуска на пети, оголва жълти зъби. Дъхът му звучи накъсан и ожесточен.

-    Да помогне ли? - изпухгява презрително. - Онзи Сребърен кучи син помогна на дъщерите ми да идат без време в гроба.

Кал полага всички усилия да изглежда вежлив въпреки кръвта, капеща по брадичката му.

-    Сър...

-    Дара Марстън, Джени Марстън - изсъсква Никс в отговор. Гневният му поглед ме пронизва като нож в тъмнината. - Легионът на Чука. Битката при Водопадите. Бяха на деветнайсет години.

Загинали във войната. Трагедия, ако не и престъпление, но каква вина има Кал за това?

Ако се съди по изражението на неподправен срам, което преминава по лицето му, Кал е съгласен с Никс. Когато проговаря, гласът му е гъгнив, задавен от вълнение.

-    Спечелихме - промърморва, неспособен да погледне Никс в очите. - Ние спечелихме.

Никс стиска юмрук, но устоява на порива да нападне.

-    Вие спечелихте. Те се удавиха в реката, а течението отнесе телата им до Мейдън Фолс. Гробарите не можаха да намерят дори обувките им. Какво пишеше в писмото? - продължава упорито той и Кал трепва. - А, да, че моите момичета „загинали за победата“. За да „защитят кралството“. А в най-долния край имаше няколко много хубави подписа. От покойния крал, предводителя на Легиона на Чука и гениалния тактик, който решил, че един цял легион трябва да марширува през реката.

Всички погледи се насочват към Кал и той гори под тях. Лицето му побелява, пламнало от нахлулата кръв и позора. Спомням си стаята му в Двореца на Слънцето, книгите и наръчниците, преливащи от записки и тактически решения. Тогава ми призля от тях, призлява ми и сега - от Кал и от самата мен. Защото съм забравила кой е той в действителност. Не просто принц, не просто войник, а убиец. В друг живот към смъртта можеше да потеглям аз или братята ми, или Килорн.

-    Съжалявам - промълвява Кал. Насилва се да вдигне поглед, да срещне очите на един гневен, скърбящ баща. Предполагам, че е бил обучаван да го прави. - Знам, че думите ми не означават нищо. Вашите дъщери - всички войници - заслужаваха да живеят. А също и вие, сър.