Стъкленият меч

-    Когато му дойде времето - казва, взирайки се в мен, - ще хвърляме ези-тура.

Яркият му пламък наистина е потъмнял.

Когато излизаме от гората, кратка тръпка на страх пробягва през тялото ми. Ами ако „Блекрън“ го няма? Ами ако са ни проследили? Ами ако, сми ако, ами ако. Но въздушният джет е точно там, където го оставихме. Почти невидим е в тъмнината, слива се със сиво-черната писта. Устоявам на порива да се втурна със спринт на сигурно място вътре и се заставям да вървя редом с Кал. Не прекалено близо обаче. Никакво разсейване.

-    Дръж си очите отворени - промърморва Кал: тихо, но твърдо предупреждение, докато наближаваме. Не откъсва очи от джета, следи за всякакъв знак за клопка.

Аз правя същото, взирам се в задната рампа, все още спусната до пистата, открита към нощния въздух. Изглежда ми чиста, но в търбуха на „Блекрън“ се събират сенки, непрогледно тъмни и непроницаеми от това разстояние.

Нужна е много енергия и съсредоточаване, за да захраня с електричество целия джет, но електрическите крушки вътре са друга работа. Дори от десет метра разстояние е лесно да достигна до жиците им, да задействам зарядите им и да осветя вътрешността на джета с ярко и внезапно сияние. Нищо не помръдва вътре, но другите реагират, изненадани от яркото зарево светлина. Фарли дори измъква пистолета си от кобура, прикрепен с ремък за крака й.

-    Това съм само аз - казвам й с махване на ръка. - Джетът е празен.

Ускорявам крачка. Нямам търпение да вляза вътре, обгърната като в пашкул от нарастващия електрически заряд, който се усилва с всяка стъпка. Когато стъпвам на рампата и се покатервам в джета, усещането е, сякаш се сгушвам в топла прегръдка. Прокарвам ръка по стената, проследявам очертанието на метална плоскост, докато минавам. Още от мощта ми потича, излива се от електрическите крушки, преминава по електрически пътеки и се влива в клетките на масивните акумулатори, намиращи се под краката ми и закрепени под всяко крило. Те жужат в съвършено съзвучие, изпращат собствената си енергия и включват това, което аз не съм задействала. Джетът „Блекрън“ оживява.

Никс ахва зад мен, обзет от страхопочитание при вида на масивния, метален джет. Вероятно никога не е виждал такъв от толкова близо, а какво остава пък да е влизал в някой. Обръщам се и очаквам да го намеря загледан в седалките или пилотската кабина, но очите му са решително приковани върху мен. Поруменява и свежда глава в подобие на колеблив поклон. Преди да успея да му кажа точно колко много ме дразни това, той се затътря до една седалка и оглежда с почуда предпазните колани.

-    Ще получа ли каска? - пита той тишината. - Ако ще се блъскаме из въздуха, искам каска.

Със смях Килорн сяда до Никс и закопчава себе си и него на местата им с бързи, гъвкави

пръсти.

-    Никс, мисля, че ти си единственият тук, който няма нужда от каска.

Те се кискат заедно, споделят криви усмивки. Ако не бях аз, ако не беше Алената гвардия, Килорн вероятно щеше да се окаже същият като Никс. Съсипан стар човек, на когото не му е останало нищо за даване освен костите му. Сега се надявам да получи шанса да остарее, самият той да има болки в коленете и сива брада. Само ако Килорн ми позволи да го закрилям. Само да не настояваше да се хвърли пред всеки куршум, оказал се на пътя му.

-    Значи тя наистина е Мълниеносното момиче. А този е... - посочва в другия край на джета към Шейд и търси дума, с която да опише способността му.

-    Скачач - обажда се Шейд с почтително кимване. Затяга коланите си възможно най-стегнато, вече пребледнял при перспективата за още един полет. Фарли не изглежда толкова смутена и решително се взира от мястото си, приковала очи върху прозорците на пилотската кабина.

-    Скачач. Добре. Ами ти, момче? - смушква Килорн с лакът, сляп за помръкващата му усмивка. - Ти какво умееш?

Свличам се в креслото на пилотската кабина: не искам да видя болката в изражението на Килорн. Но не съм достатъчно бърза. Зървам смутеното му изчервяване, вдървените му рамене, присвивагците му се очи и пронизваща навъсена гримаса. Ревност се промъква през всеки сантиметър от тялото му, разпространява се по-бързо от инфекция. Силата й ме изненадва. Нито за миг не съм си и помисляла, че Килорн иска да бъде като мен, като някой Сребърен. Той се гордее с кръвта си, винаги се е гордял. Дори ми се нахвърли гневно навремето, когато за пръв път видя в какво съм се превърнала. Една от тях ли си?, изръмжа с груб и непознат глас. Беше толкова разгневен. Но пък защо е ядосан сега?

-    Ловя риба - казва и се насилва да се усмихне безизразно. В гласа му има горчивина и ние я оставяме да се разлага в мълчанието ни.

Никс проговаря пръв, плясва Килорн по рамото.

-    Раци - казва той, като размърдва пръсти. - Цял живот съм бил ловец на раци.

Смущението на Килорн донякъде намалява, отдръпва се зад крива усмивка. Обръща се да