Стъкленият меч

гледа как Кал щрака ключовете на контролното табло и подготвя „Блекрън“ за нов полет. Чувствам как джетът реагира подобаващо, енергията му потича към крилатите двигатели. Те започват да бръмчат, набират мощност с всяка изминала секунда.

-    Изглежда добре - казва Кал, най-сетне пробива неловкото мълчание. - Накъде сега?

Отнема ми секунда да осъзная, че пита мен.

-    О - запъвам се с думите. - Най-близките имена са в Харбьр Бей. Две в самия град, едно в гетото.

Очаквам повече смущение при перспективата да проникнем в ограден със стени Сребърен град, но Кал само кимва:

-    Няма да е лесно - предупреждава, бронзовите му очи проблясват заедно с мигащите лампички на контролното табло.

-    Толкова съм щастлива, че си тук, за да ни кажеш онова, което вече не знаем - отвръщам сухо. - Фарли, мислиш ли, че можем да се справим?

Тя кимва и в обичайно стоическата й маска нещо се пропуква, разкрива отдолу емоция. Вълнение. Пръстите й барабанят по бедрото. Обзема ме отвратителното усещане, че гледа на част от това като на игра.

-    Имам достатъчно приятели в Бей - казва тя. - Стените няма да са проблем.

-    Тогава отиваме в Бей - казва Кал. Мрачният му тон изобщо не е успокояващ.

Нито присвиването в стомаха ми, когато джетът залита напред, спуска се с писък по цяла миля скрита писта. Този път, когато се насочваме в небето,затварям здраво очи. Между успокояващото бръмчене на двигателите и знанието, че не съм необходима, е плашещо лесно да заспя.

Многократно се унасям и се събуждам отново, без нито за миг да се предавам истински на тихата тъмнина, от която умът ми така отчаяно се нуждае. Нещо в джета ме държи в напрежение, очите ми нито за миг не се отварят, но мозъкът ми никога не изключва напълно. Чувствам се като Шейд, преструващ се на заспал, събиращ прошепнати тайни. Но другите мълчат и ако съдя по цвъртящото хъркане на Никс, са угаснали като духнати свещи. Само Фарли остава будна. Чувам я как разкопчава предпазния си колан и се премества до Кал: стъпките й почти не се чуват над рева на двигателите на джета. После задрямвам, открадвам си няколко минути повърхностен отдих, преди ниският й глас да ме накара да се опомня.

-    Над океана сме - промърморва. Звучи объркана.

Когато Кал се обръща, вратът му изпуква, чува се звук от допир на кост върху кост. Не я е чул да идва, прекалено съсредоточен върху джета.

-    Колко си възприемчива - отбелязва, след като се съвзема.

-    Защо сме над океана? Бей е на юг, не на изток...

-    Защото имаме предостатъчно гориво да опишем кръг отвъд крайбрежието, а те трябва да поспят. - В гласа му се долавя нюанс на нещо като страх. Кал мрази вода. Това сигурно го убива.

Презрителното й изсумтяване прозвучава дрезгаво.

-    Могат да спят там, където ще кацнем. Следващата писта е скрита като предишната.

-    Тя няма. Не и с новокръвни в строя. Тя ще марширува, докато падне, а не можем да й позволим да направи това.

Дълга пауза. Той сигурно се взира в нея, убеждава я с очи вместо с думи. Знам от личен опит колко убедителни могат да бъдат очите му.

-    А ти кога спиш, Кал?

Гласът му се снижава - не тонът, а настроението.

-    Аз не спя. Вече не.

Искам да отворя очи. Да му кажа да обърне, да побърза колкото може повече. Губим време, като се носим над океана и изгаряме скъпоценни секунди, които може да са въпрос на живот или смърт за новокръвните на Норта. Но гневът ми е смекчен от изтощението. И от студа. Дори редом до Кал, който е истинска ходеща пещ чувствам познатото промъкване на ледени тръпки в плътта си. Не знам откъде идва, а само че настъпва в мигове на покой, когато съм неподвижна, когато мисля. Когато си спомням всичко, което направих, и което ми причиниха. Ледът се настанява там, където би трябвало да е сърцето ми, и заплашва да ме разцепи. Ръцете ми се свиват около гърдите, опитват се да спрат болката. За кратко се получава, топлината влиза обратно в мен. Но там, където се стопява, ледът оставя единствено празнина. Пропаст. И не знам как да я запълня отново.

Но ще се изцеля. Длъжна съм.

-    Съжалявам - промърморва той почти прекалено ниско, за да го чуя. И все пак достатъчно,

за да ми попречи да се отнеса. Но думите му не са предназначени за мен.

Нещо бутва ръката ми. Фарли, докато се приближава по-плътно, за да го чуе.

-    За това, което ти причиних. Преди. В Двореца на Слънцето - гласът почти му изневерява - Кал носи свой собствен лед. Споменът за замразена кръв, за изтезанието на Фарли в килиите на двореца. Тя отказа да предаде своите и Кал я принуди да крещи от болка заради това. - Не очаквам да приемеш каквото и да е извинение и не би трябвало...

-    Приемам - казва тя рязко, но искрено. - Онази нощ и аз допуснах грешки. Всички допуснахме.

Макар че очите ми са затворени, знам, че гледа мен. Мога да почувствам погледа й с нюанс на разкаяние - и решителност.