Стъкленият меч

Лесно е да убедим Никс да не идва с нас. Въпреки неуязвимостта си той все пак си остава един селски ловец на раци, който никога не е стигал по-далече от солените блата на родното си място. Една спасителна мисия във вътрешността на укрепен със стени град не е място за него и той го знае. Килорн не може да бъде убеден толкова лесно. Съгласява се да остане на борда на джета едва след като му напомням, че някой трябва да държи под око Никс.

Когато ме прегръща здраво, сбогувайки се за момента, очаквам да чуя прошепнато предупреждение, някакъв съвет може би. Вместо това получавам насърчение и то е по-успокояващо, отколкото би трябвало. „Ще ги спасиш - прошепва той. - Знам, че ще успееш“ Да ги спася. Думите отекват в главата ми, следват ме надолу по рампата на джета и вътре в осветената от слънцето гора. Ще успея, казвам си, повтарям го, докато повярвам в себе си толкова силно, колкото вярва в мен Килорн. Ще успея, ще успея, ще успея.

Гората тук е по-рехава и ни принуждава да сме постоянно нащрек. На дневна светлина не е нужно Кал да се тревожи за пламъка и държи огъня си в готовност: връхчето на всеки от пръстите му гори като фитил на свещ. Шейд се е отделил изцяло от земята, прехвърля се със скокове от дърво на дърво. Претърсва гората с прецизността на войник, ястребовият му поглед прелита във всяка посока, преди да остане удовлетворен. Държа сетивата си отворени, опитвам се да усетя всяко избухване на електричество, което може да е транспортьор или ниско летящ въздушен кораб. На югоизток се чува приглушено бръмчене в посока към Харбър Бей, но това трябва да се очаква също като прилива и отлива на трафика по Порт Роуд. Достатъчно далече сме, за да не чуваме нищо от обиколния път, но вътрешният ми компас ми подсказва, че се приближаваме с всяка стъпка.

Усещам ги, преди да ги видя. Чувството е като лек, почти недоловим натиск по отворения ми ум. От миниатюрната батерия тече електричество, вероятно захранващо часовник или радио.

- От изток - промърморвам и соча към приближаващия енергиен източник.

Фарли рязко се извърта към указаната посока, без да си прави труда да се снишава. Аз обаче определено го правя, падам на едно коляно в листака и оставям първите цветове на есента да замаскират тъмночервената ми риза и кафява коса. Кал е точно до мен с пламъци на повърхността на кожата, овладени, за да не подпалят гората. Дишането му е равно, сдържано, отработено, докато бронзовите му очи се взират с търсещ поглед през дърветата. Изпъвам пръст, насочен към батерията. Една-единствена искра пробягва надолу по ръката

ми и изчезва, призовава приближаващото електричество.

-    Фарли, синиш се - изръмжава Кал, гласът му почти се губи сред шумоленето на листата.

Вместо да се подчини, тя се обляга на едно дърво, стопява се в сенките на ствола.

Слънчевата светлина, проникваща през листата, хвърля петна от шарена сянка по кожата й и неподвижната й поза я прави да изглежда като част от гората. Но тя не мълчи. Устните й се разтварят и из клоните отеква нисък птичи зов. Същият, с който си послужи в покрайнините на Корунт, за да даде знак на Килорн. Сигнал.

Алената гвардия.

-    Фарли - изсъсквам през стиснати зъби. - Какво става?

Но тя не ми обръща внимание и вместо това наблюдава дърветата. Чака. Ослушва се. Миг по-късно някой изсвирва вибриращ отговор, подобен, но не същия. Когато Шейд отговаря от дървото над нас и добавя собствения си призив към странната песен, мъничко от страха ми изчезва. Фарли би могла да ме вкара в капан, но Шейд не би го направил. Надявам се.

-    Капитане, помислих си, че сте заседнали на онзи проклет остров - казва груб глас, достигащ до нас през гъста китка брястове. Акцентът с твърдите гласни и липсващите р-та, е плътен и отличителен - от Харбьр Бей.

При звуците Фарли се усмихва и плавно се отблъсква от дървесния ствол.

-    Кранс - казва тя и повиква с жест фигурата, която си проправя път през ниските храсти. -Къде е Мелъди? Трябваше да се срещна с нея. Откога си момче за поръчки на Игън?

Когато той излиза от листака, се постаравам да го преценя, обхващам с поглед малките детайли, които отдавна се научих да забелязвам. Той се обляга, компенсира за нещо тежко, което е изоставил. Пушка може би или тояга. Момче за поръчки, как не. Има вид на работник от доковете или кръчмарски кавгаджия - с масивни ръце и гръден кош като буре, криещ се под тежки пластове износен памук и подплатена жилетка. Тя е цялата в кръпки, създава пъстър кариран десен от стари парчета плат, всичките в нюанси на червеното. Странно, че жилетката му е толкова окъсана, но кожените му ботуши изглеждат нови, излъскани до огледален блясък. Откраднати вероятно. Мой човек.

Кранс свива рамене към Фарли, смуглото му лице се разкривява от спазъм.