Стъкленият меч

Друсането на колелата по бетон ме събужда рязко, подмята ме на мястото ми. Отварям очи само за да ги стисна отново, извръщам се от ярката пробождаща слънчева светлина, която нахлува през прозорците на пилотската кабина. Другите са напълно будни, разговарят тихо и поглеждам през рамо, за да видя лицата им. Макар че се носим през пистата и забавяме ход, но все още се движим, Килорн идва със залитане до мен. Предполагам, че от моряшката му походка има все пак някаква полза, защото движението на джета май изобщо не му влияе.

-    Мер Бароу, ако още веднъж те хвана да дремещ ще те докладвам на предния пост -имитира старата ни учителка, онази, която преподаваше и на двама ни, преди Килорн да навърши седем и да напусне, за да стане чирак на рибар.

Вдигам поглед към него, ухилвам се при спомена.

-    Тогава ще спя на позорния стълб, госпожице Вандарк - отвръщам и му докарвам пристъп на кикот.

Когато се разсънвам напълно, осъзнавам, че съм покрита с нещо. Мека, износена тъкан, тъмна на цвят. Якето на Килорн. Той го дръпва, преди да успея да възразя, като ме оставя да студувам без топлината му.

-    Благодаря - промърморвам, докато го гледам как го навлича отново.

Той само свива рамене:

-    Ти трепереше.

-    Ще ни трябва много време да стигнем до Бей - гласът на Кал е висок, за да надвика ревящите двигатели, все още охлаждащи се от полета. Той нито за миг не откъсва очи от пистата и насочва джета за спиране. Подобно на Писта Девет-Пет тази така наречена развалина е обкръжена от гора и напълно пуста. - Десет мили през гората и покрайнините -добавя той, наклонил глава към Фарли. - Освен ако не криеш някой друг таен план?

Тя се засмива тихо и разкопчава коланите си.

-    Учиш се, а? - с рязко движение разстила на коленете си картата на полковника. - Можем да съкратим пътя до шест часа, ако тръгнем през старите тунели. И да избегнем напълно покрайнините.

-    Още един Подземен влак? - мисълта ме изпълва със съчетание от надежда и ужас. -Безопасно ли е?

-    Какво е Подземен влак? - промърморва Никс с далечен и отнесен тон. Не искам да си губя времето в обяснения за металния цилиндър, който оставихме в Нарси.

Фарли също не му обръща внимание:

-    В Бей няма гари все още, но самият тунел се простира точно под Порт Роуд. Тоест ако не е затворен?

Тя хвърля поглед към Кал, но той поклаща глава:

-    Нямаше достатъчно време за това. Преди четири дни мислехме, че тунелите са рухнали и изоставени. Даже не са отбелязани на картите. Дори с всеки силнорък на свое разположение Мейвън не би успял да ги блокира всичките досега - гласът му потреперва, натежал от мисъл. Знам какво си спомня.

Беше само преди четири дни. Четири дни, откакто Кал и Птолемей откриха Уолш във влаковите тунели под Арчън. Четири дни, откакто я видяхме да се самоубива, за да опази тайните на Алената гвардия.

За да отвлека вниманието си от спомена за стъклените, мъртви очи на Уолш, се протягам и ставам от мястото си, извивам и огъвам мускулите си.

-    Да се размърдаме - казвам и прозвучава повече като заповед, отколкото бих искала.

Запаметила съм следващата партида имена. Ейда Уолъс. Родена на 6.1.290 г. в Харбър Бей,

Бийкън, Риджънт Стейт, Норта. Настоящо местожителство: същото като при раждането. А другият, също посочен в списъка като жител на Харбър Бей - Уоливър Голт. Роден на двайсети януари 302 г. Рожденият му ден е същият като на Килорн, съвпадат чак до годината. Но той не е Килорн. Той е новокръвен, поредната мутация, кръстоска между Червен и Сребърен, на когото Килорн да завижда.

Странно тогава, че Килорн не показва враждебност към Никс. Всъщност сякаш е по-дружелюбен от обикновено, върти се около по-възрастния мъж като покорно кученце. Говорят си тихо, свързани от общия опит на хора, израсли бедни, Червени и лишени от надежда. Когато Никс споменава мрежи и възли, скучна тема, която Килорн обожава, насочвам вниманието си към задачата да открия мястото на всичко друго. Част от мен иска да можех да отида при тях, да обсъждам цената на една хубава кукичка от двойна кост, вместо най-добрата стратегия за проникване в града. Това би ме накарало да се почувствам нормална. Защото независимо какво казва Шейд, ние сме всичко друго, но не и нормални.