Стъкленият меч

В тъмнината на нощта е лесно да оставиш ума си да блуждае. Свикнала съм с горите и всъщност не е нужно да фокусирам вниманието си, за да се пазя да не се препъвам в корени или листа. Затова, докато вървя, си мечтая, мисля си какво би могло да бъде. Армия от новокръвни. Фарли начело на Алената гвардия. Истински Червен бунт от окопите на Задушливите земи до уличките на Сивия град. Кал винаги е казвал, че тоталната война не си заслужава цената, че ще бъдат погубени твърде много Червени и Сребърни. Надявам се да е прав. Надявам се, че Мейвън ще види какви сме, на какво сме способни и ще разбере, че не може да спечели. Даже и той не е глупак. Дори той знае кога е победен. Поне се надявам да знае. Защото, доколкото ми е известно, Мейвън никога не е претърпявал поражение. Не и наистина сериозно. Кал спечели баща им, войниците му, но Мейвън спечели короната. Мейвън спечели всички наистина важни битки.

А ако имаше достатъчно време... щеше да е спечелил и мен.

Виждам го във всяка сянка на всяко дърво - призрак, изправен на фона на дъждовната буря в Купата на костите. Водата струи между върховете на желязната му корона, в очите и устата му, в яката му, в ледената бездна, каквато представлява погубеното му сърце. Тя почервенява, превръща се от вода в моята кръв. Той отваря уста да я вкуси и зъбите вътре са остри,

блестящи бръсначи от бяла кост

Примигвам, за да прогоня образа му, заличавам спомена за принца изменник.

Фарли шепне в тъмнината, излага подробно истинската цел на Гвардията. Никс е умен мъж, но като всеки друг под управлението на Пламтящата корона е бил захранван с лъжи. Тероризъм, анархия, кръвожадност - това са думите, с които си служат репортажите, когато описват Гвардията. Показват децата, загинали в Прострелването на слънцето, наводнените разрушени останки на моста в Арчън - всичко, за да убедят страната в нашето предполагаемо коварство. През цялото време истинският враг седи на трона си и се усмихва.

-    Ами тя! - прошепва Никс, мятайки твърд като кремък поглед в моята посока. - Вярно ли е, че е подмамила принца да убие краля?

Въпросът на Никс ме прерязва като острие - толкова болезнен, че очаквам да видя от гърдите ми да стърчи нож. Но собствените ми болки могат да почакат. Пред мен Кал застава неподвижно, широките му рамене се повдигат и спускат, издават, че си поема дълбоки, успокояващи глътки въздух.

Слагам длан върху ръката му, надявам се да го успокоя, както той успокоява мен. Кожата му пламти под пръстите ми, почти прекалено гореща на допир.

-    Не, не е - казвам на Никс, придала на гласа си възможно най-стоманена нотка. - Изобщо не стана така.

-    Значи, в такъв случай главата на краля се изтърколи сама, а? - той се подсмихва, очаква изблик на смях. Но дори Килорн има благоразумието да си замълчи. Дори не се усмихва. Разбира мъката по мъртвите бащи.

-    Мейвън беше - изръмжава Килорн и изненадва всички ни. Изражението в очите му е чист огън. - Мейвън и майка му, кралицата. Тя умее да контролира умовете. И... - гласът му пре секва; не му се иска да продължи. Смъртта на краля беше толкова ужасна дори за човек, когото мразехме.

-    И? - упорства Никс и рискува да направи няколко крачки към Кал. Спирам го с един кръвнишки поглед и за щастие, той се заковава на място на няколко стъпки от мен. Но лицето му се удължава в злобна гримаса: изгаря от нетърпение да види как принцът страда. Знам, че си има собствени причини да измъчва Кал, но това не значи, че трябва да му позволя.

-    Не спирай - промърморвам толкова ниско, че само Кал да чуе.

Вместо това той се обръща, мускулите му са изопнати и напрегнати под докосването ми. Усещам ги като горещи вълни, бушуващи в огромно море.

-    Елара ме накара да го направя, Марстън - бронзовите му очи срещат тези на Никс, предизвикват го да направи още една крачка. - Тя проникна с коварство в ума ми, установи контрол над тялото ми. Но остави ума ми на място. Остави ме да гледам как ръцете ми взеха меча му, как отделих главата му от тялото. А после обяви пред света, че именно това съм искал през цялото време. - След това по-меко, сякаш припомня на себе си: - Тя ме накара да убия баща си.

Част от злобата на Никс замира - достатъчно, за да разкрие човека отдолу:

-    Видях снимките - измънква той, сякаш се извинява. - Бяха навсякъде, по всички екрани в града. Помислих си... изглеждаше...

Очите на Кал потрепват и се стрелват нататък към дърветата. Но той не гледа листата.

Погледът му е зареян в миналото към нещо по-болезнено.

-    Тя уби и истинската ми майка. И ще избие всички ни, ако й позволим.

Думите излизат сурови и груби като ръждиво острие, което прорязва плът. Вкусът им в устата ми е прекрасен:

-    Не и ако аз я убия първа.

Въпреки всичките си таланти Кал не е жесток човек. Може да те убие по хиляда различни начина, да поведе армия, да опожари до основи някое село, но това няма да му достави наслада. Затова следващите му думи ме заварват неподготвена: