Стъкленият меч

Тунелите са влажни, извитите стени - преплетени с мъх и дълбоки корени, но по пода няма камъни или отломки. За Подземни влакове подозирам, ако възникне нужда някой да се промъкне в Харбьр Бей. Но не се чува скърцане на метал по метал, не се чува заслепяващо силно пулсиране от акумулатор на влак, носещ се с пронизителен звук към нас. Усещам единствено фенерчето в ръката на Кранс, часовника на другия и постоянния трафик по Порт Роуд на трийсет фута над главите ни. По-тежките транспортни средства са най-лошите: гумите и уредите им вият в дъното на черепа ми. Присвивам се, когато всеки от тях минава над главите ни, и бързо губя представа колко много на брой са се устремили към Нарси. Ако бяха скупчени заедно, щях да заподозра, че това е кралски конвой, водещ самия Мейвън, но машините идват и заминават привидно безразборно. Това е нормално, казвам си и успокоявам нервите си, за да не прекъсна електрическия заряд на фенерчето и да потопя всички ни в тъмнина.

Спътниците на Кранс вървят най-отзад, което би трябвало да ме накара да съм нащрек, но не възразявам. Искрите ми са съвсем наблизо, а имам и Кал до себе си, ако някой си науми нещо лошо. Той е по-стряскащ от мен с една ръка, пламтяща от червен цвят и танцуващ огън. Огънят хвърля потрепващи сенки, които се преобразяват и променят, обагрят тунела с червени и черни извивки. Някогашните му цветове. Но сега те са изгубени за него също както всичко друго.

Всичко освен мен.

Тук, долу, е безсмислено да шепнем. Всеки звук се носи надалече и отеква, така че Кал си държи устата здраво затворена. Но въпреки това мога да разчета изражението му. Чувства се неудобно, бори се срещу всичките си инстинкти на войник, принц и Сребърен. Ето го, върви след врага си, влиза в неизвестността - и за какво? За да помогне на мен? Да нарани Мейвън? Каквито и да са причините, един ден те няма да са достатъчни, за да продължи. Един ден той ще спре да ме следва и трябва да се подготвя за това. Трябва да реша какво ще допусне сърцето ми и коя самота мога да понеса. Но все още не. Топлината му още е с мен и не мога да не я държа близо до себе си.

Тунелите не са отбелязани на картата ни - или на която и да е карта, която съм виждала, но Порт Роуд е и подозирам, че сме точно под него. Той води право в сърцето на Бей през Пайк Гейт, извива се около самото пристанище, преди да се отправи на север към солените блата, Корунт и замръзналите погранични земи далече оттук. По-важна от Порт Роуд е Централата на сигурността, административният център за целия град, където можем да открием архиви и най-важното - адресите на Ейда и Уоливър. Третото име, младото момиче в гетото на Ню Таун, може също да е там.

Камерън Коул, спомням си, макар че остатъкът от информацията ми убягва в момента. Не смея да извадя списъка на Джулиан, за да се уверя отново, не и с толкова много непознати лица наоколо. Колкото по-малко хора има, които знаят за новокръвните, толкова по-добре. Имената им са равносилни на смъртни присъди и не съм забравила предупреждението на Шейд.

Ако сме с късмет, докато падне нощта, вече ще имаме всичко, което ни трябва, и ще сме се върнали в джета „Блекрън“ до закуска заедно с още трима новокръвни. Килорн ще мърмори, ядосан, че сме се забавили толкова, но това е най-малката ми грижа. Всъщност очаквам с нетърпение поруменялото му лице и нацупеното хленчене. Въпреки Гвардията и новооткрития си гняв под повърхността още проблясва момчето, с което израснах, и присъствието му е точно толкова успокояващо, колкото огъня на Кал или прегръдката на брат ми.

Шейд говори, за да запълни тишината, шегува се с Кранс и спътниците му.

-    Този човек е причината да се измъкна от Задушливите земи жив - обяснява брат ми, посочвайки Кранс с патерицата си. - Екзекуторите не можаха да ми видят сметката, но гладуването почти успя.

-    Открадна една зелка. Аз просто те оставих да я изядеш - отвръща Кранс и клати глава, но изчервяването издава гордостта му.

Шейд не го оставя да се измъкне толкова лесно. Залепва на лицето си широка усмивка, която направо може да освети тунелите, но в очите му няма светлина.

-    Контрабандист със златно сърце.

Наблюдавам бързата им размяна на реплики с присвити очи и отворени уши, следя разговора като игра. Правят си взаимно комплименти, припомнят си пътуването си обратно от Задушливите земи, като се изплъзвали както на Сигурността, така и на легионите. И макар че в онези седмици може и да са си създали нещо като приятелство, изглежда, че то вече не съществува. Сега те са просто мъже, които си споделят спомени и принудени усмивки: всеки се опитва да разбере точно какво иска другият. Аз правя същото, стигам до собствени изводи.