Стъкленият меч

-    Не мога да кажа, че познавам онази Уолъс - продължава той. - Името е доста често срещано, но не се сещам за никого.

За мое огорчение не мога да определя дали Кранс лъже. Така че трябва да упорствам, да го накарам да продължава да говори. Може би ще разкрие нещо или ще ми даде оправдание да го убедя да го стори.

-    Нарекохте се Моряците? - питам, като внимавам да запазя неутрален тон.

Той бързо се ухилва през рамо, после вдига ръкав и разкрива татуировка върху ръката си над лакътя. Синьо-черна котва, обкръжена от червено, усукано въже.

-    Най-добрите контрабандисти в Бийкън - казва гордо. - Вие го искате, ние го прекарваме.

-    И служите на Гвардията?

Този въпрос кара усмивката му да угасне и той отново смъква ръкава си. Вижда се едва доловимо кимване, но не и по-убедителен жест.

-    Предполагам, че Игън е друг капитан - ускорявам крачка, докато почти настъпвам Кранс по петите. При близостта ми раменете му се сковават и не ми убягва, когато косъмчетата на тила му се изправят. - И това те превръща в какво? Негов лейтенант?

-    Не се занимаваме с титли - отвръща той, заобикаляйки заяждането ми. Аз обаче тепърва започвам. Другите гледат отстрани, объркани от държанието ми. Килорн щеше да разбере. Още по-хубаво, щеше да се включи.

-    Прощавай, Кранс - думите прозвучават противно сладникаво. Звуча като дворцова дама, не като потаен крадец и това го обижда. - Просто съм любопитна за нашите братя и сестри в Бей. Кажи ми какво ви убеди да се присъедините към каузата?

Сурово мълчание. Когато поглеждам назад, приятелите на Кранс са също толкова безмълвни с очи, почти черни в мъждивата светлина на тунела.

-    Фарли ли беше? Вербувани ли бяхте? - упорствам и очаквам някакъв признак за пробив. Той все така не реагира. А из тялото ми се разнася тръпка на страх. Какво не ни казва? - Или издирихте Гвардията, както я издирих аз? Разбира се, аз имах много основателна причина. Мислех, че Шейд е мъртъв, разбираш ли, и исках отмъщение. Присъединих се, защото исках да убия хората, които убиха брат ми.

В отговор Кранс само ускорява крачка. Попаднала съм на нещо.

-    Кого ти отнеха Сребърните?

Очаквам Шейд да ми се скара за въпросите ми, но той си мълчи. Дори за миг не отклонява вниманието си от лицето на Кранс, мъчи се да разбере какво крие контрабандистът. Защото той определено крие нещо от нас и всички започваме да го усещаме. Дори Фарли се напряга, макар да изглеждаше толкова дружелюбна само преди броени мигове. Осъзнала е нещо, видяла е нещо, което не е забелязала преди. Ръката й несъзнателно се пъха в якето й, сключва се около нещо, което може да бъде само още един скрит нож. А Кал поначало не позволява на бдителността си да отслабне. Огънят му гори: неприкрита заплаха, която процепва тъмнината. Отново се сещам за тунела. Започвам да го усещам като гроб.

-    Къде е Мелъди? - промърморва Фарли и протяга внимателно ръка да възпре Кранс. Ние също спираме и ми се струва, че чувам как ударите на сърцата ни блъскат по стените на тунела. - Игън никога не би пратил теб, не и сам.

Бавно размърдвам тяло, обръщам се така, че гърбът ми да е към стената, за да мога да виждам и Кранс, и неговите контрабандисти. Кал прави същото, повтаря движенията ми. От празната му ръка отскача искрица огън, чакащ и готов в дланта му. Собствените ми искри танцуват навън-навътре в кожата ми, миниатюрни мълнии в пурпурно-бяло. Чувствам се добре, когато ги държа - малки нишки от чиста сила. Над нас трафикът се е увеличил и подозирам, че сме близо до градските порти, ако не и точно под тях. Не много добро място за битка.

Защото именно в това ще се превърне този разговор.

-    Къде е Мелъди? - повтаря Фарли и острието на ножа й прозвънва във въздуха. Отразява огъня на Кал и проблясва остро, прогаря светлина в очите на Кранс. - Кранс?

Очите му се разтварят широко въпреки ослепителния блясък, пълни с истинско разкаяние. Това е достатъчно, за да изпрати тръпки на ужас надолу по гръбнака ми.

-    Знаеш какви сме, кой е Игън. Ние сме престъпници, Фарли. Ние вярваме в парите - и в оцеляването.

Познавам този живот твърде добре. Но се отклоних от онази пътека. Вече не съм плъх. Аз съм Мълниеносното момиче и сега имам толкова идеали, че не мога да ги преброя. Свобода, отмъщение, освобождение, всичко, което подхранва искрите вътре в мен и решителността, която ме поддържа.

Контрабандистите на Кранс се движат толкова бавно, колкото и аз, измъквайки пистолети от скрити кобури. Три пистолета, всеки един в умела, присвиваща се върху спусъка ръка. Предполагам, че и Кранс има, но още не е показал оръжието си. Прекалено зает е да се опитва да обясни, да се опита да ни накара да разберем точно какво предстои да се случи. И аз определено разбирам. Предателството ми е познато, но въпреки това все още кара стомаха ми да се обръща, и изпълва тялото ми със смразяващ страх. Правя всичко по силите си, за да го пренебрегна, да се съсредоточа.