Стъкленият меч

-    Заловиха я - промърморва. - Изпратиха на Игън показалеца й тази сутрин. Навсякъде из Бей е същото, всяка банда е изгубила някого или нещо скъпо. Моряците, Морските черепи, заловиха дори малкото момче на Рикет, а той от години е извън играта. И заплащането - той прави пауза, подсвирва мрачно. - Не е за смях.

-    Какво е? - прошепвам, без да смея да откъсна очи от най-близката до мен жена от Моряците. Тя отвръща дръзко на погледа ми.

Гласът на Кранс е дълбоко, скръбно хриптене:

-    За теб, Мълниеносно момиче. Не само офицерите и войската те търсят. Ние също. Всяка шайка контрабандисти, всяка банда крадци от тук до Делфи. Преследват ви, госпожице Бароу, на слънце и в сенките Сребърните и собствените ви хора. Съжалявам, но така стоят нещата.

Извинението му не е предназначено за мен, а за Фарли и брат ми. Неговите приятели, сега предадени. Моите приятели в смъртна опасност заради мен.

-    Какъв капан сте заложили? - изръмжава Шейд и полага всички усилия да изглежда заплашително въпреки патерицата под едната си мишница. - В какво се забъркваме?

-    Нищо, което да ти хареса, Заек.

На странната светлина от огъня на Кал, моите искри и фенерчето на Кранс потрепването на очите му почти ми убягва. Те се стрелкат наляво, спират се върху подпорната греда точно до мен. Таванът над нас е напукан и нацепен с късчета пръст, стърчащи през парченцата бетон.

-    Кучи син - изръмжава Шейд, гласът му е твърде висок, държанието - преувеличено. Изглежда готов всеки миг да нанесе юмручен удар - идеалното отклоняване на вниманието. Започва се.

Тримата Моряци вдигат пушките си, прицелват се в брат ми. Към най-бързото съществуващо нещо. Когато той вдига юмрук, те дърпат спусъците си и куршумите им прорязват единствено въздух. Снишавам се бързо, оглушена от пушечните изстрели толкова близо до главата ми, но задържам цялото си внимание фокусирано там, където трябва - върху подпорната греда. Ярка мълния прави дървото на трески, овъглява го чак до сърцевината. То се разтърсва и рухва, когато запращам втора мълния към напукания таван. Кал отскача настрани към Кранс и Фарли и избягва падащите едри късове бетон. Ако имах време, щях да се уплаша, че ще бъда затрупана заедно с Моряците, но познатата ръка на Шейд се сключва около китката ми. Затварям очи, боря се с притискащото усещане, преди да се приземя на няколко метра надолу в тунела. Сега сме пред Кранс и Фарли, които в момента помагат на Кал да се изправи на крака. Тунелът от другата им страна е рухнал, запълнен с пръст и бетон и три смазани тела.

Кранс хвърля един последен поглед на загиналите си Моряци, после измъква скрития си пистолет. За един кратък, нагорещен миг си мисля, че може да ме застреля. Вместо това обаче той вдига наелектризиращия си поглед, взира се надолу по тунела, който се тресе около нас. Устните му се раздвижват, оформят една-единствена дума:

-    Бягайте.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Наляво, надясно, пак наляво, изкачете се.

Резките заповеди на Кранс ни следват из тунелите, направляват тежките ни стъпки. Случайният отекващ тътен от ново срутване ни кара да се движим колкото можем по-бързо -задействали сме верижна реакция, вътрешна експлозия в тунелите. Един-два пъти тунелът рухва толкова близо, че чувам острия звук на пукащи подпорни греди. Плъхове тичат с нас, измъкват се с криволичене от полумрака. Потръпвам, когато притичват по пръстите на краката ми и усещам голите им опашки, плющящи като мънички въжета. У дома нямахме много плъхове - прииждането на реката ги давеше - сега от вълните мазна черна козина по кожата ми полазват тръпки. Но правя всичко по силите си да преглътна отвращението си. Кал също не е във възторг от тях и помита земята с единия си пламтящ юмрук, отблъсква вредителите всеки път, когато се приближат твърде много.

По петите ни се вихрят струйки прах, задръстват въздуха, а фенерчето на Кранс е почти безполезно в мрака. Другите разчитат на допира, опипват стените на тунела, но аз държа ума си фиксиран върху света отгоре, върху мрежата от електрически жици и преминаващи с грохот транспортни средства. Той рисува карта в ума ми, съсредоточавам се върху книжната, която почти съм запаметила. С нея усещам всичко с нарастващия си обхват. Чувството е смазващо, но аз продължавам упорито, заставям се да запомням максимално. Над главите ни пищят транспортьори, носят се с тътен към първоначалното срутване. Няколко преминават с бясна скорост през уличките вероятно за да избегнат хлътналите пътища и изкривените отломки. Разрушение. Хубаво.