Стъкленият меч

Също като тази на Кал, и моята снимка е взета от Купата на костите. Знам точно в кой момент. Беше, преди да мина през портите на арената, когато стоях и слушах как Лукас получава куршум в мозъка. В онази секунда разбрах, че ще умра, но по-лошо - знаех, че съм безполезна. Вече покойният Арвън беше с мен, задушаващ способностите ми, принизявайки ме до нищожество. Очите ми върху разпечатаната снимка са широко отворени, изплашени и изглеждам малка. На тази снимка не съм Мълниеносното момиче. Аз съм само уплашена тийнейджърка. Момиче, зад което никой не би застанал, а какво остава пък да я защити. Не се съмнявам, че лично Мейвън е избрал този кадър, знаел е точно какъв образ ще представи. Но някои хора не са били заблудени. Някои видяха частицата от секундата, в която се прояви силата ми, мълнията ми, преди излъчването на екзекуцията рязко да бъде спряно. Някои

знаят каква съм и са го написали върху плакатите, за да го видят всички.

Алена кралица. Мълниеносното момиче. Надигнете се. Червени като зората. Надигнете се. Надигнете се. Надигнете се.

Всяка дума е като жишсване, изгарящо гореща и дълбока. Но не можем да се застояваме край стената с плакатите за издирване. Смушквам Кал, изтиквам го встрани от безпощадния ни образ. Той тръгва охотно, следва Шейд и Кранс през бързо движещата се тълпа. Устоявам на порива да се държа за него, да се опитам да снема малко от бремето на плещите му. Независимо колко много искам да го почувствам, не мога. Трябва да държа очите си насочени напред и далече от огъня на един победен принц. Трябва да смразя сърцето си за единствения човек, който настоява да го разпали.

Криволиченето през Полтри е по-лесно, отколкото би трябвало. Един Червен пазар не интересува никой важен човек, така че броят на камерите и офицерите на по-ниските нива е оскъден. Но държа сетивата си нащрек, усещам малобройните електрически линии на видимост, които успяват да проникнат през безразборно разположените сергии и витрини. Иска ми се да можех просто да ги изолирам, вместо неумело да ги избягвам, но дори това е твърде опасно. Едно мистериозно внезапно изгасване на електричеството със сигурност би привлякло внимание. Офицерите са още по-обезпокояващи, открояват се рязко в черните униформи на Сигурността. Докато се катерим през нивата на Полтри нагоре към повърхността на града, броят им нараства. Повечето изглеждат отегчени от кипящия наоколо Червен живот, но няколко запазват бдителността си. Очите им се стрелкат из тълпата, търсейки.

-    Прегърби се - прошепвам, стиснала рязко китката на Кал. Действието изпраща нервна искра през дланта и нагоре по ръката ми, принуждава ме да я отдръпна твърде бързо.

Въпреки това той се подчинява, привежда се, за да скрие високия си ръст. Това обаче може и да не е достатъчно. Всичко това може да не е достатъчно.

-    Притеснявай се за него. Ако хукне, трябва да бъдем готови - промърморва Кал в отговор: устните му са достатъчно близо, за да докоснат ухото ми. Насочва пръст през гънките на шала си, сочи към Кранс. Но брат ми контролира добре Моряка, хванал здраво жилетката. Подобно на нас, той няма никакво доверие на контрабандиста.

-    Шейд го държи под око. Ти се съсредоточи да не биеш на очи.

Дъхът излиза със съскане през зъбите на Кал: още една раздразнена въздишка.

-    Само гледай. Ако смята да бяга, ще го направи след трийсетина секунди.

Не е нужно да питам Кал откъде знае това. Ако се съди по движението на тълпата, след трийсет секунди ще стигнем до върха на виещото се, паянтово стълбище и ще се озовем точно върху главния етаж на Полтри. Сега виждам центъра на пазара точно над нас, окъпан в струяща пладнешка светлина, която е почти ослепителна след времето ни под земята. Сергиите изглеждат по-трайни, по-професионални и по-доходоносни. Една кухня на открито изпълва въздуха с миризмата на печено месо. След пакетите с дажби и солената риба от мириса устата ми се напълва със слюнка. Над главите ни се извиват износени дървени арки, крепящи кърпен и изпокъсан брезентов покрив. Няколко от арките са повредени, изкривени от мношбройните сезони на дъжд и сняг.

-    Няма да избяга - прошепва Фарли, вмъквайки се между нас. - Поне не при Игън. Ще си загуби главата, задето е предал Моряците. Ако смята да отиде някъде, то е извън града.

-    Пусни го тогава - прошепвам в отговор. Още един Червен, когото да бавя, е последното нещо, което ми трябва. - Той беше толкова полезен, колкото можехме да очакваме от него, нали?

-    А ако попадне право в затворническа килия и бъде подложен на разпит, тогава какво? -гласът на Кал е тих, но изпълнен със заплаха. Студено напомняне за това, което трябва да се направи, за да се предпазим.

-    Той остави трима от хората си да умрат заради мен, за да ме опази - дори не си спомням лицата им. Не мога да си позволя. - Съмнявам се, че мъченията ще го безпокоят особено.