Стъкленият меч

Ново шляпване, което този път улучва раненото рамо на Шейд. Той стисва зъби, опитва се да удържи едно изпъшкване от болка, но то отеква силно над Полтри. Самата аз почти го усещам и трепвам, когато той рухва.

-    Не познавам лицето ти, Моряко - отбелязва злорадо жената Морски череп. Удря го отново достатъчно силно, за да изпрати послание. - Но Игън със сигурност ще го познае. Ще плати за благополучното ти, макар и малко понатъртено завръщане.

Свивам юмрук, пожелавам си да призова мълнията, но вместо това усещам пламък. Допир на гореща кожа до моята, пръсти, извиващи се, за да се промъкнат в хватката ми. Кал. Няма да мога да произведа искра, без да го нараня. Част от мен иска да го избута и да спаси брат ми с едно-единствено помитащо движение. Но това няма да ни доведе доникъде.

С рязко ахване осъзнавам, че не бихме могли да си пожелаем по-добър начин за отклоняване на вниманието - по-добър момент да се измъкнем. Шейд не е средство за отвличане на вниманието, крещи един глас в главата ми. Прехапвам устна, почти разкъсвам кожата. Не мога да го оставя, не мога. Не мога да го изгубя отново. Но не можем да останем

тук. Твърде опасно е и толкова много е заложено на карта.

-    Централата на сигурността - прошепвам, опитвам се да попреча на гласа си да затрепери. - Ейда Уолъс трябва да бъде открита и Централата е единственият начин. -Следващите думи имат вкус на кръв: - Трябва да вървим.

Шейд оставя следващия удар да го блъсне настрани, което му предоставя по-добър ъгъл. Очите му срещат моите. Надявам се, че разбира. Устните ми се раздвижват без звук. Централата на сигурността, изричам само с устни към него, съобщавам му къде да ни чака, когато се измъкне. Защото той ще се измъкне. Той е новокръвен като мен. Тези хора не могат да се мерят с него.

Почти звучи убедително.

Лицето му помръква, разкъсвано от знанието, че няма да го спася. Но въпреки това кимва. А после напорът на телата го поглъща цял, скрива го от поглед. Обръщам се с гръб, преди бастунът отново да удари кост, но чувам силния, отекващ звук. Отново трепвам и сълзи парват очите ми. Искам да погледна назад, но трябва да си тръгна, да направя каквото трябва да се направи, и да забравя това, което трябва да бъде забравено.

Тълпата ликува и напира напред да види - и само ме улеснява да се измъкна на улицата и да потъна дълбоко в града Харбьр Бей.

Улиците, заобикалящи Полтри, приличат на самия тунел - претъпкани, шумни, вонящи на риба и зъл нрав. Очаквам не по-малко от Червения сектор на града, където къщите са тесни и надвесени над уличките, образувайки сенчести арки, наполовина пълни с боклук и просяци. Доколкото виждам, няма офицери: вниманието им е привлечено или към битката на банди в Полтри, или при срутванията на тунели далече зад нас. Сега Кал поема начело, води ни неотклонно на юг, далече от Червения център.

-    Позната територия? - пита Фарли и хвърля рязък подозрителен поглед към Кал, когато той ни превежда, снишени надолу, по още една криволичеща уличка. - Или си също толкова объркан, колкото и аз?

Той не си прави труда да отговори: реагира само с бързо махване на ръка. Притичваме покрай една кръчма: прозорците й вече гъмжат от сенки на професионални пияници. Очите на Кал се задържат за миг върху вратата, боядисана в предизвикателно яркочервено. Едно от старите му свърталища, предполагам, когато е можел да се измъкне от Оушьн Хил незабелязано, за да види кралството си без блясъка на Сребърното виеше общество. Така би постъпвал един добър крал, каза той веднъж. Но както открих, неговото определение за добър крал беше много, много сбъркано. Просяците и крадците, с които се е сблъсквал през годините, не са били достатъчни да убедят принца. Видял е глад и несправедливост, но недостатъчно, за да намери основание за промяна. Недостатъчно, за да си струва да се разтревожи. Докато неговият свят го сдъвка и го изплю, превърна го в сирак, изгнаник и предател.

Следваме го, защото трябва. Защото имаме нужда от войник и пилот, бездушен инструмент, който да ни помогне да постигнем целите си. Поне това си казвам, докато го следвам по петите. Нуждая се от Кал по благородни причини. За да спасим животи. За да победим.

Но подобно на брат ми, аз също имам патерица. Моята не е метална. А от плът и огън и бронзови очи. Само да можех да го прогоня. Само ако бях достатъчно силна да оставя принца да си отиде и да прави каквото иска с отмъщението си. Да умре или да живее, както сметне

за удобно. Но имам нужда от него. Ине мога да намеря сили да го пусна да си отиде.