Стъкленият меч

Целият комплекс се издига над билото на възвишението като дебела бяла котка, лентяйстваща кротко зад приличащи на кристал стени. Подобно на двореца Уайтфайър, ръбовете на покрива са украсени с позлатени метални пламъци, така изкусно изковани, че сякаш танцуват на слънчевата светлина. Прозорците му примигват като скъпоценни камъни, всеки един - блестящ и чист, плод на усилията на кой знае колко много Червени. Ехото от строителни дейности се разнася със стържене и тътен от двореца, правят с кралската резиденция нещо, известно само на Мейвьн. Част от мен иска да го види и съм принудена да се засмея на една такава своя лекомислена страна. Ако някога стъпя отново в дворец, то ще е в окови.

Кал не може да гледа дълго към Хил. Сега това е далечен спомен; място, където вече не може да отиде; дом, в който не може да се върне.

Предполагам, че това е общото между нас.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

По звездите, които красят всеки покрив, са накацали чайки, наблюдаващи ни, докато минаваме през прохладните, пладнешки сенки. Чувствам се изложена на показ и уязвима под погледа им като риба, която всеки момент ще бъде грабната за вечеря. Кал ни пришпорва да се движим с чевръсти, резки крачки и знам, че той също усеща опасността.

Дори в задните улички, наблюдавани само от сервизните врати и жилищата на слугите, пак сме безнадеждно не на място с качулките си и излинелите си дрехи. Тази част от града е мирна, тиха, безупречно чиста - и опасна. Колкото по-навътре отиваме, толкова по-напрегната се чувствам. А приглушеното пулсиране на електричество става по-плътно, постоянно туптене във всяка къща, покрай която минаваме. Дори се извива над главите ни, носено по жици, замаскирани от виещи се лози или тенти на сини райета. Но не усещам камери, а транспортните средства се придържат към главните улици. Дотук сме останали незабелязани, защитени от две кървави безредици.

Кал ни превежда бързо през онова, което нарича Звездния сектор. Ако се съди по хилядата звезди върху сто сводести покрива, кварталът е подходящо назован. Той ни превежда надолу по обиколни улички, грижливо заобикаля отдалеч Оушьн Хил, докато правим кръг и се озоваваме обратно на главен път, изпълнен с оживен и шумен трафик, свързващ ако си спомням правилно картата, Оушьн Хил и външните му постройки с кипящото от оживление пристанище и Форт Пейтриът отдолу, продължаващ навътре във водата. От този ъгъл градът се разпростира навсякъде около нас като картина в бяло и синьо.

Вливаме се в редиците на Червените, които се тълпят по тротоарите. Там белите плочи на настилката са задръстени с военни транспортьори. Те са с всевъзможни размери, вариращи от двуместни превозни средства до бронирани кутии на колела, повечето - с щампован върху тях меч, символа на армията. Очите на Кал проблясват под качулката му, наблюдават преминаването на всеки един. Аз съм по-загрижена за цивилните транспортни средства. Те са по-малобройни, но проблясват, движат се бързо през трафика. Върху по-впечатляващите се веят цветни флагчета, обозначаващи династията, на която принадлежат, или пътника, когото превозват. За мое облекчение не виждам червеното и черното на Мейвъновата Династия Калоре или бялото и тъмносиньото на династията на Елара, Мерандус. Поне няма да ми се наложи да очаквам най-лошото от днешния ден.

Блъскащата се тълпа ни принуждава да вървим скупчени заедно - с Кал от дясната и Фарли от лявата ми страна.

- Още колко път? - прошепвам и скривам лице обратно в качулката си. Картата е станала размазана и неясна в ума ми въпреки най-старателните ми усилия. Твърде много извивки и завои, за да ги помня, дори за мен.

В отговор Кал кимва с глава, сочи към шумно оживено множество от хора и транспортни средства далече напред. Преглъщам мъчително при вида на това, което несъмнено е биещото сърце на Харбьр Бей. Короната на градския хълм, обкръжена от бял камък и стени от диамантено стъкло. Не мога да видя много от двореца отвъд портите му, яркосини и обковани с листове сребро, но се подават няколко украсени със звезди кулички. Мястото е красиво, но студено, жестоко и остро като бръснач. Опасно.