Стъкленият меч

-    Това е...- запъва се той. - Не е същото. Ако избяга, ако бъде заловен, ще бъдем в такава опасност...

Думите засядат на гърлото му, заглъхват. Защото просто не са му останали думи за казване. Той е лицемер чисто и просто независимо за колко справедлив се пише. Кръвта му е сребърна и сърцето му е сребърно. И никога няма да цени някого другиш повече от своите.

Върви си, иска ми се да кажа. Думите са горчиви на вкус. Не мога да ги заставя да се откъснат от устните ми. Колкото и вбесяващи да са предразсъдъците му, верността му, не мога да направя каквото би трябвало. Не мога да го пусна да си отиде. Той греши толкова

много, а не мога да го пусна да си отиде.

-    Тогава недей да убиваш - изричам през зъби. - Но помни, че той убиваше. Моите хора - и твоите собствени. Те го следват сега и са готови да ни убият заради новия си крал.

Посочвам с натъртен пръст назад към улицата, към знамената с лицето на Мейвън върху тях. Мейвън, който пожертва Сребърни заради Алената гвардия, за да превърне бунтовниците в терористи и да унищожи собствените си врагове само с един замах. Мейвън, който уби всички в двора, които ме познаваха истински. Лукас, лейди Блонос и прислужничките ми, всички - мъртви, защото бях различна. Мейвън, който помогна за убийството на родния си баща, който се опита да екзекутира брат си. Мейвън, който трябва да бъде унищожен.

Една малка част от мен се опасява, че Кал ще си тръгне. Би могъл да изчезне във вътрешността на града, да намери късчето, което все още се таи в сърцето му. Но няма. Гневът му, макар и погребан дълбоко, е по-силен от собствения му разум. Той иска да получи възмездие точно както аз искам да получа своето. Дори и ако това ни коства всичко, което ни е скъпо.

-    Насам - гласът му отеква. Нямаме повече време за шепнене.

Докато завиваме покрай задния ъгъл на Централата на сигурността, сетивата ми се протягат, фокусират се върху охранителните камери, осеяли стените. С усмивка изпращам ударна вълна от мълнии към тях и прекъсвам жиците им. Една по една те падат под напора на вълната.

Задната врата е също толкова впечатляващо изработена като предната, макар и по-малка. Широк праг, подобен на портик, врата с решетка от извита стомана и само четирима въоръжени пазачи. Пушките им са излъскани до огледален блясък, но тежат в ръцете им. Новобранци. Забелязвам цветните ленти на ръцете им, показващи династиите и способностите им. Единият изобщо няма лента - Сребърен от низшите класи без изтъкнато семейство и с по-слаби способности от останалите. Другите са банши от Династия Маринос, замразител от Глиакон и силнорък от Греко. За мой възторг не виждам бялото и черното на Династия Айгри. Няма очи, които да зърнат непосредственото бъдеще, да узнаят какво се готвим да правим.

Те ни виждат да идваме и не си дават труд да се изправят. Червените не са никакъв повод за тревога, не и за Сребърните офицери. Колко грешат.

Едва когато спираме пред стъпалата на задната врата, те ни забелязват. Баншито, не много повече от момче с дръпнати очи и високи скули, се изплюва в краката ни.

-    Продължавайте да се движите, Червени плъхове - в гласа му има болезнена, остра като бръснач нотка.

Разбира се, ние не се подчиняваме.

-    Бих искала да подам оплакване - казвам с висок и ясен глас, макар да държа лицето си сведено към земята. До мен се надига горещина и с ъгълчето на окото си виждам как юмруците на Кал се свиват.

Офицерите избухват в мощен кикот, разменят си гротескни усмивки. Баншито дори прави няколко стъпки напред, докато застава над мен.

-    Сигурността не слуша такива като теб. Отнеси оплакването си към Червената стража - те отново избухват в смях. Този на баншито предизвиква болка във все още чувствителните ми уши. - Мисля, че още висят наоколо - още отвратителни смехове - в Мрачната градина.

До мен ръцете на Фарли леко се присвиват в юмруци в якето й, за да опипат ножа, който държи скрит наблизо. Поглеждам я настойчиво, надявам се да й попреча да намушка някого преди подходящия момент

Стоманената врата на Централата се отваря, позволявайки на един пазач да излезе навън във входа. Той шепне на един от другите офицери и долавям думите счупена и камера. Но офицерът само свива рамене, стрелва с поглед множеството охранителни камери, осеяли стената над нас. Не вижда нещо нередно с тях, не че би могъл.

-    Омитайте се - продължава баншито, махва с ръка, сякаш сме кучета, които трябва да бъдат отпратени. Когато не помръдваме, очите му се присвиват, превръщат се в тънки, черни цепки. - Или да ви арестувам всичките за нарушаване на реда?

Очаква да си плюем на петите. Тези дни арестът е равносилен на екзекуция. Но ние не отстъпваме. Ако баншито не беше такъв жесток идиот, щеше да ми е жал за него.

-    Можеш да опиташ - казвам и посягам към качулката си.

Шалът пада около раменете ми, плющи като сиви криле, преди да се смъкне в краката ми. Изпитвам приятно чувство да вдигна поглед и да гледам как безспорното разпознаване кара по лицето на баншито да се появи изражение на страх.