Стъкленият меч

На картата това приличаше просто на пазарен площад пред портите на Оушьн Хил, свързан с пристанището и портите на Форт Пейтриът надолу по лекия склон. Реалността е много по-сложна. Изглежда, че тук се смесват двата свята на това кралство, Червени и Сребърни, събрани за частица от мига. Пристанищни работници, войници, слуги и висши благородници пресичат под кристалния купол, извиващ се над масивния вътрешен двор. В центъра лъкатуши фонтан, заобиколен от бели и сини цветя, все още недокоснати от есента. Слънчева светлина проблясва през купола, пречупва танцуващата светлина върху владението на яркоцветния хаос. Портите на форта са точно надолу по булеварда, обсипани с петна местеща се светлина от купола. Подобно на тези на двореца, те са изкусно изработени. Четирийсет фута високи, направени от полиран бронз и сребро, сплетени така, че да образуват гигантски, извиващи се риби. Ако не бяха десетките войници и неподправеният ми ужас, може би портите щяха да ми се сторят великолепни. Те крият моста отсреща и Форт Пейтриът нататък към морето. Клаксони, викове и смях допълват прекомерния шум, докато се принуждавам да сведа поглед към ботушите си и да си поема дъх. Крадлата в мен изпитва наслада при мисълта за толкова голям смут, но останалата част е уплашена и стресната като оголена жица, която се опитва да удържи искрите си.

-    Имаш късмет, че не е Нощта на Единствената звезда - промърморва Кал с отнесен и далечен поглед. - Целият град избухва за празненството.

Нямам сили или нужда да му отговарям. Нощта е празник на Сребърните, провеждан като възпоменание за някаква битка на флота преди десетилетия. За мен не значи нищо, но един поглед към Кал и разсеяното му изражение ми подсказва, че той не е на същото мнение. Виждал е Нощта в същия този град и я помни с хубави чувства. Музика, смях и коприна. Може би фоейрверки над водата и кралски пир за завършек на празненството. Одобрителната усмивка на баща му, шеги с Мейвън. Всичко, което е загубил.

Сега е мой ред да гледам с далечно и отнесено изражение. Онзи живот си отиде, Кал. Вече не би трябвало да те прави щастлив.

-    Не се тревожи - добавя той, когато изражението му се прояснява. Поклаща глава, опитва се да скрие една тъжна усмивка. - Успяхме. Това там е Централата на сигурността.

Сградата, която посочва, се издига на ръба на кипящия от оживление площад, белите й стени се открояват сурово на фона на безредния трафик отдолу. Прилича на красива крепост с прозорци от дебело стъкло и стъпала, водещи нагоре към тераса, заобиколена от колони, украсени с издяланите люспести опашки на огромни риби. Обхождани от патрули, пасажи се извиват над стените от диамантено стъкло на Оушьн Хил, свързват го с останалата част от дворцовия комплекс. Покривът също е син, украсен не със звезди, а с шипове. Страховито желязо, шест фута дълго и заострено до зловещ връх. Предполагам, че е заради магнитроните, за да го използват срещу всякакви нападения. Останалата част от сградата е същата, покрита с оръжия на Сребърните. Лози и трънливи растения се вият нагоре по колоните, предназначени за зелените пазители, докато две широки, неподвижни езерца са пълни с тъмна вода за нимфите. И разбира се, на всяка врата има въоръжени пазачи, дългите пушки в ръцете им се виждат ясно.

По-ужасни от всяка стража са знамената. Те плющят на морския бриз, спускащи се от стените, купичките и колоните с рибешките опашки. Върху тях се вижда не сребърното копие на Сигурността, а Пламтящата корона. Черно, бяло и червено с върхове, извиващи се в завъртулки от пламък. Те олицетворяват Норта, кралството, Мейвън. Всичко, което се опитваме да унищожим. А между тях, върху собствените си позлатени знамена, е Мейвън. Или поне образът му. Той се взира решително, на главата му е короната на баща му, очите, които е наследил от майка си, гледат дръзко. Изглежда като малко, но силно момче, принц, справящ се на висота с изключителния случай. „ДА ЖИВЕЕ КРАЛЯТ“ пише с големи, крещящи букви под всяко изображение на острото му, бледо лице.

Въпреки впечатляващите защити, въпреки натрапчивия поглед на Мейвън не мога да не се усмихна. Централата пулсира от собственото ми оръжие, от електричество. То е по-мощно от всеки магнитрон, от всеки зеленопръст, от всеки пистолет. То е навсякъде. И е мое. Само ако можех да го използвам, както трябва. Само ако не се налагаше да се крием.

Ако. Презирам тази глупава дума.

Тя витае във въздуха достатъчно близо, за да я докосна. Ами ако не можем да влезем? Ами ако не успеем да открием Ейда и Уоливър? Ами ако Шейд не се върне? Последната мисъл ме изгаря по-дълбоко от останалите. Макар че очите ми са нащрек, насочени към многолюдните улици, не виждам брат си никъде. Би трябвало да е лесен за забелязване, куцукайки с патерицата си, но не го намирам никъде.