Стъкленият меч

Макар че сме далече от Рибния пазар, през улицата прониква ужасна миризма. Издърпвам шала си до носа, опитвам се да я възпра каквато и да е. Не е риба, осъзнавам овладяно, и другите също го знаят.

-    Не би трябвало да вървим в тази посока - промърморва Кал, протегнал ръка да ме спре, но аз се снишавам под нея. Фарли е точно по петите ми.

От страничната уличка излизаме на нещо, което някога е било скромен градински площад. Сега е мъртвешки тихо, прозорците на къщите и витрините на магазините са здраво затворени. Цветята са изгорени, пръстта - превърната в пепел. От голите дървета се люлеят десетки тела с пурпурни и подпухнали лица, с клупове от въжета на шиите. Всяко е разсъблечено, ако не се броят еднаквите им червени медальони. Нищо изискано, просто украсени с резба дървени квадрати, висящи от груба връв. Никога не съм виждала такива медальони и се фокусирам върху тях, за да отклоня очите си от мношбройните мъртви тела.

Висят от доста време, ако се съди по миризмата и жужагция рояк мухи.

Смъртта не е нещо непознато за мен, но тези трупове са по-ужасни от всички, които съм виждала - или създавала.

-    Мерките? - чудя се на глас. Дали тези мъже и жени са нарушили вечерния час? Или са казали нещо нередно? Дали са били екзекутирани по заповедите, които дадох? Не са твои заповеди, казвам си импулсивно. Но това не намалява вината. Нищо няма да я намали.

Фарли поклаща глава.

-    Те са Червената стража - промърморва. Понечва да пристъпи напред, но размисля. - По-шлемите градове, по-шлемите Червени общности си имат собствена стража и офицери. За да поддържат мира, да поддържат нашите закони, защото Сигурността отказва.

Нищо чудно, че Морските черепи нападнаха Кранс и Шейд така открито. Знаели са, че никой няма да ги накаже. Знаели са, че Червената стража е мъртва.

-    Редно е да ги свалим - казвам, макар да знам, че е невъзможно. Нямаме нужното време, за да ги погребем, нито искаме да се замесваме в неприятности.

Заставям се да се извърна. Гледката е отвратителна - нещо, което никога няма да забравя, но не заплаквам. Кал е там, чака на почтително разстояние, сякаш няма правото да стъпи на площада за бесене. Мълчаливо се съгласявам. Неговите хора направиха това. Неговите хора.

Фарли не е толкова овладяна като мен. Опитва се да скрие сълзите, които се събират в очите й, а аз се преструвам, че не ги забелязвам, докато се отдалечаваме.

-    Ще им потърсим сметка. Ще отговарят за това - изсъсква тя, думите й са по-стегнати от всяка примка.

Колкото повече се отдалечаваме от Полтри, толкова по-подреден става градът. Тесните алеи се разширяват в улици, които правят леки завои, вместо да завиват под остри като карфици ъгли. Сградите тук са от камък и изгладен бетон и не изглеждат готови да рухнат от един силен вятър. Няколко от домовете, педантично поддържани, но малки, сигурно принадлежат на благоденстващите Червени от града, ако се съди по червените врати и капаци на прозорците. Белязани са с нашия цвят, дамшсани, за да знаят всички кой и какво живее вътре. Червените, сновящи по улиците, са също толкова ясно различими - главно слуги, които носят усукани червени гривни. По дрехите на някои са забодени раирани значки, всяка - с позната поредица от цветове, показващи на кое семейство служат.

Най-близкият има значка в червено и кафяво - Династия Рамбос.

Уроците ми с лейди Блонос нахлуват в паметта ми, неясна бъркотия и от полузапомнени факти. Рамбос, една от Висшите династии. Управители на този район, Бийкън. Силноръки. Имаха представителка в Изпитанието на кралиците, дребно създание на име Рор, която можеше да ме разкъса надве. Друг Рамбос срещнах в Купата на костите. Той трябваше да е един от екзекуторите ми, а аз го убих. Поразих го с електричество, докато костите му запигцяха.

Все още мога да го чуя как крещи. След площада с бесилките мисълта почти ме кара да се усмихна.

Слугите на Рамбос завиват на запад, нагоре по лек склон към хълм, от който се разкрива гледка към пристанището. Несъмнено се отправят към имението на господаря си. Това е един от множеството подобни на палати домове, осеяли възвишението, всеки - гордо перчещ се с безупречно бели стени, небесносини покриви и високи сребърни шпилове, увенчани със звезди с остри лъчи. Следваме ги, проправяме си с криволичене път нагоре, приближаваме се към най-шлямата от всички постройки. Изглежда увенчана със съзвездия, обкръжени от прозрачни, блестящи стени - диамантено стъкло.

- Оушьн Хил - казва Кал, проследил погледа ми.