Стъкленият меч

-    Всички умове могат да рухнат пред Елара Мерандус - казва Кал най-накрая. - Ти и аз знаем това по-добре от всеки. Ако тя се добере до него, ще ни открият. Ще открият новокръвните от Бей.

Ако.

Кал иска да убие човек, обосновава се с такава ужасна дума. Приема мълчанието ми като съгласие и за мой срам осъзнавам, че не греши изцяло. Поне няма да накара мен да го направя, макар че моята мълния може да убива по-бързо от всеки пламък. Вместо това ръцете му разсеяно посягат вътре в шала към ножа, който знам, че държи скрит там. В гънките на ръкавите ръцете ми започват да треперят. И се моля Кранс да не се отклонява от курса; стъпките му никога да не се поколебаят. Да не получи нож в гърба заради това, че се е осмелил да ми помогне.

Главното ниво на Полтри е по-шумно от дълбините, преизпълнено със звуци и гледки. Притъпявам леко сетивата си, изключвам каквото е нужно, за да запазя разсъдъка си. Лампите вият тънко и пронизително над главите ни с накъсаното пулсиране на нестроен електрически поток. Инсталацията им е неправилно поставена и на места примигват. Това кара едното ми око да потрепва и да се присвива. Камерите също се усещат по-силно, съсредоточени върху поста на Сигурността в центъра на пазарния площад. Самият той не е много повече от сергия с шест страни, с пет прозореца, врата и покрив от шинди. Само че кабината е пълна с офицери вместо с разнородни стоки. Прекадено много офицери, осъзнавам с постепенно нарастващ ужас.

-    По-бързо - прошепвам. - Трябва да вървим по-бързо.

Краката ми успяват да закрачат по-чевръсто, изпреварвам Кал и Фарли и вече съм почти по петите на Кранс. Шейд хвърля поглед през рамо, сбърчил чело. Но погледът му се плъзва покрай мен, покрай всички ни и се заковава върху нещо в тълпата. Не, някого.

-    Следят ни - промърморва той, хватката му върху ръката на Кранс се затяга. - Морски черепи.

Проклети да са инстинктите: отдръпвам леко качулката си назад, за да мога да ги зърна. Не са трудни за различаване. Бяло мастило върху бръснати глави, изобразяващо татуировки на черепи от назъбени кости върху скалповете им. Поне четирима Морски черепи си проправят път през тълпата, следват ни, както плъхове преследват мишка. Двама отляво, двама отдясно, от двете ни страни. Ако положението не беше толкова напечено, щях да се засмея на еднаквите им татуировки. Тълпата ги разпознава мигновено и се разделя, за да им направи път, да ги остави да ловуват.

Другите Червени явно се боят от тези престъпници, но не и аз. Няколко главорези са нищо в сравнение с мощта на дузината офицери от Сигурността, които сноват около поста си.

Могат да са суифти, силноръки, заличители - Сребърни, които могат да ни накарат да си платим с кръв и болка. Поне знам, че не са толкова опасни като Сребърните от двора, втълпителите и копринените хора и занемителите. Внушителите, могъщи като кралица Елара, не носят презрени черни униформи. Те контролират армии и кралства, а не няколко метра пазарен площад, и са далече оттук. Засега.

За наша изненада първият удар идва не изотзад, а отнякъде пред нас. Една прегърбена старица с бастун се оказва не такава, каквато изглежда, и впримчва Кранс за врата с разкривената си тояга. С едно и също движение го мята на земята и сваля наметката си, разкрива гола глава и татуировка на череп.

-    Рибният пазар не ти ли стига, Моряко? - изръмжава тя, гледайки как Кранс се приземява по гръб. Шейд пада заедно с него, твърде оплетен в крайниците на Кранс и собствената си патерица, за да остане на крака.

Понечвам да помогна, хвърлям се напред, но една ръка ме сграбчва през кръста, издърпва ме обратно в тълпата. Другите гледат безучастно, жадуващи за малко забавление. Никой не забелязва как се стопяваме в стената от лица, дори не и четиримата Морски черепи, които ни следяха. Ние не сме тяхната мишена - все още.

-    Продължавай да вървиш - избоботва Кал в ухото ми.

Но аз забивам здраво крака в земята. Няма да ме накарат да помръдна, дори не и той.

-    Не и без Шейд.

Жената Морски череп цапва Кранс, когато той се опитва да се изправи: бастунът й се удря в кост със силен пукот. Тя бързо насочва оръжието си към Шейд, който е достатъчно умен да остане на земята, вдигнал ръце в престорен жест на капитулация. Би могъл да изчезне в миг, като си проправи със скок път към безопасността, но знае, че не може. Не и с всички очи, които го наблюдават. Не и когато постът на Сигурността е толкова наблизо.

-    Елупаци и крадци, всичките са такива - промърморва една жена наблизо. Изглежда, че тя е единствената, подразнена от демонстрацията. Търговци, клиенти и улични гамени наблюдават отстрани с еднакво нетърпеливо очакване, а офицерите от Сигурността не правят абсолютно нищо, гледат с прикрита развеселеност. Дори зървам как някои от тях си подават монети, правят залози за зараждащата се схватка.