Стъкленият меч

Тунелите са владението на Фарли и Кранс, кралство, направено от прах. Но на Кал се пада да ни изведе от тъмнината и иронията не убягва на двама ни. Когато оставаме без изход, озовавали се до запоена сервизна врата, Кал няма нужда да му се казва какво да прави. Той пристъпва напред с протегнати ръце, с искряща гривна, а после оживява нажежен до бяло пламък. Танцува в дланите му, позволява му да сграбчи пантите на вратата и да ги нагрява, докато се стопят, превръщайки се в червени безформени парчета желязо. Следващото препятствие, метална решетка, задръстена с ръжда, е още по-лесно и той я отделя за секунди.

Рухващият тунел отново се разтърсва като от гръм, но от много по-далече. По-убедителни са плъховете, сега спокойни, изчезващи обратно в тъмнината, от която дойдоха. Малките им сенки са странна, отвратителна утеха. Надбягахме смъртта заедно.

Кранс сочи през разбитата порта, дава ни знак да минем през нея. Но Кал се колебае, все още отпуснал едната си изгарящо гореща ръка върху желязото. Когато разхлабва хватката си, тя оставя след себе си червен метал и вдлъбнатия отпечатък от ръката му.

-    Полтри? - пита, хвърляйки поглед надолу по тунела. Кал познава Харбьр Бей много по-добре, отколкото аз. В края на краищата живял е тук преди, обитавал е Оушьн Хил всеки път, когато кралското семейство е идвало в района. Несъмнено Кал също доста пъти се е промъквал из доковете и уличките тук точно както правеше първия път, когато ме срещна.

-    Да - отвръща Кранс с бързо кимване. - Толкова близо до Централата, колкото мога да ви доведа. Игън ме инструктира да ви преведа през Рибния пазар и е наредил на Моряците да са готови да ви хванат, да не говорим пък за взвода от Сигурността. Няма да очаква да минете през Полтри Плейс и няма да е изпратил съгледвачи.

От начина, по който го казва, настръхвам.

-    Защо?

-    Полтри е територия на Морските черепи.

Морските черепи. Друга банда, вероятно белязана с татуировки, по-зловегци от котвата на Кранс. Ако не бяха кроежите на Мейвън, може би щяха да помогнат на една Червена сестра, но вместо това те са превърнати във врагове, почти толкова опасни, колкото всеки Сребърен войник.

-    Не това имах предвид - продължавам, като си служа с гласа на Марийна, за да скрия страха си. - Защо ни помагаш?

Преди няколко месеца мисълта за три тела, смазани от отломки, може би щеше да ме изплаши. Сега вече съм виждала много по-лоши неща и едва се сещам за спътниците на Кранс и изкривените им кости. Кранс въпреки криминалната си природа не изглежда толкова спокоен. Очите му се взират гневно назад в тъмнината след Моряците, за чието убиване е помогнал. Вероятно са били негови приятели.

Но има приятели, които аз бих предала, животи, които аз бих пожертвала заради собствените си победи. Правила съм го преди. Не е трудно да оставиш хората да умират, когато смъртта им дава живот на нещо друго.

-    Не си падам по клетвите или червените зори, или каквото и да е от другите глупости, за които вашата шайка непрекъснато говори - промърморва той, единият му юмрук се затваря и отваря в бърза последователност. - Думите не ме впечатляват. Но вие правите адски много повече от просто говорене. Така, както аз виждам нещата, мога или да предам командира си, или кръвта си.

Кръвта. Мен.

Зъбите му светят на мъждивата светлина, проблясват при всяка остра дума.

-    Дори плъховете искат да се измъкнат от канавката, госпожице Бароу.

После пристъпва през решетката към повърхността, която може да убие всички ни.

И аз го следвам.

Изправям рамене, обръщам се с лице към екота и края на безопасността, предлагана от тунела. Никога преди не съм била в Харбьр Бей, но картата и усещането ми за електричество са достатъчни. Заедно те рисуват картина от пътища и жици. Мога да почувствам военните транспортьори, отиващи с грохот към форта, и светлините на Полтри. Нещо повече - един град е нещо, което разбирам. Тълпи, улички, всички отличителни черти на всекидневния живот - това е моят тип камуфлаж.