Стъкленият меч

Паниката засилва сетивата ми, отнема малко от контрола, който така усърдно се старах да си изградя. Налага се да прехапя устна, за да се сдържа да не ахна на глас. Къде е брат ми?

-    Значи сега чакаме? - пита Фарли: собственият й глас трепери от ужас. Очите й сноват светкавично напред-назад и също търсят. Брат ми. - Не мисля, че дори вие двамата можете да влезете там без Шейд.

Кал изпухгява насмешливо, твърде зает да разглежда отбранителните съоръжения на Централата, за да я погледне.

-    Бихме могли да влезем без проблем. Това може да означава да вдигнем цялото място във въздуха. Не точно изтънчен подход.

-    Не, съвсем не - промърморвам, било то и само за да се разсея. Но независимо колко упорито се опитвам да гледам само в краката си или умелите ръце на Кал, не мога да спра да се притеснявам за Шейд. Чак до този момент изобщо не се усъмних истински, че ще ни посрещне. Той е телепортатор, най-бързото същество на света, и няколко главорези от доковете не би трябвало да представляват никаква заплаха за него. Това си казах в Полтри, когато го оставих. Когато го изоставих. Той пое куршум заради мен преди няколко дни, а аз го хвърлих на Морските черепи като агне на вълците.

В Нарси казах на Шейд, че не се доверявам на думата му. Предполагам, че и той не би трябвало да се доверява на моята.

Пръстите ми разсеяно се пъхат в качулката, опитват се да прогонят с масажиране болката от мускулите на врата ми. Но това не ми носи облекчение. Защото точно сега се мотаем пред истински наказателен взвод, чакаме като глупави пилета, които оглеждат ножа на касапина. И макар да се боя за Шейд, се боя и за себе си. Не мога да бъда заловена, няма да бъда.

-    Задният вход - казвам. Не е въпрос. Всяка къща има врата, но има също и прозорци, дупка в покрива или счупена ключалка. Винаги има начин за влизане.

Кал сбьрчва чело, объркан като никога. Един войник не бива да бъде изпращан да върши работата на крадец.

-    Шейд ще ни свърши по-добра работа - възразява той. - Никой няма даже и да разбере, че е вътре. Още няколко минути...

-    Излагаме всеки новокръвен на все по-шлям риск с всяка секунда, която прахосваме. Освен това Шейд няма да има проблем да ни открие по-късно. - Правя първите си стъпки встрани от Порт Роуд и по страничната улица. Кал бъбри нещо неразбираемо, но ме следва. -Всичко, което трябва да направи, е да следва дима.

-    Дим ли? - той побелява като платно.

-    Контролирано горене - продължавам: в ума ми толкова бързо се оформя план, че думите

едва имат време да излетят от устните ми. - Нещо овладяно. Огнена стена, голяма точно колкото да ги удържи, докато намерим имената, които ни трябват Няколко сумтягци звука от нимфи не би трябвало да представляват особена заплаха за теб, а ако се окажат такава -свивам ръка в юмрук с палеца отвън и оставям една миниатюрна искра да се завърти в дланта ми, - затова съм тук. Фарли, предполагам, че си запозната със системата на архивите?

Тя кимва без колебание, лицето й свети от странна гордост.

-    Най-сетне - промърморва. - Няма смисъл да мъкнем вас двамата, ако няма да сте от полза.

Очите на Кал потъмняват в пристъп на страх, мрачно изражение, което ми напомня за мъртвия му баща.

-    Знаеш до какво ще доведе това, нали? - предупреждава, сякаш съм някакво дете. -Мейвън ще узнае кой е направил това. Ще узнае къде сме. Ще разбере какво правим.

Нахвърлям се на Кал, ядосана, че трябва да обяснявам. Вбесена, че ми няма доверие да взема каквото и да е решение.

-    Взехме Никс преди повече от дванайсет часа. Някой ще забележи, че Никс го няма, ако вече не са. Това ще бъде докладвано. Мислиш ли, че Мейвън не следи всяко име в списъка на Джулиан? - поклащам глава, без да знам защо не съм си дала сметка по-рано. - Той ще разбере какво правим в момента, в който научи за изчезването на Никс. Няма значение какво правим тук. След днес, независимо от всичко, това ще бъде истински лов на хора. Ще ни издирват из целия град, ще има заповеди да бъдем убити веднага щом ни видят. Така че защо да не изпреварим проблема?

Той не възразява, но това не значи, че е съгласен. Така или иначе, не ме е грижа. Кал не познава тази страна на света, канавките и калта, в които трябва да се хвърлим. Аз ги познавам.

-    Време е да спрем да говорим със заобикалки, Кал - присъединява се Фарли.

Отново никакъв отговор. Той изглежда обезсърчен, дори отвратен.

-    Те са собствените ми хора, Мер - прошепва най-накрая. Друг би изкрещял, но Кал не е от хората, които крещят. Прошепнатите му думи обикновено парят, но чувствам единствено решителност. - Няма да ги убия.

-    Сребърни - довършвам вместо него. - Няма да убиваш Сребърни.

Той поклаща бавно глава:

-    Не мога.

-    И въпреки това не твърде отдавна беше готов да довършиш Кранс - продължавам упорито, съскайки. - Той също е един от твоите хора или щеше да бъде, ако беше крал. Но предполагам, че кръвта му е с погрешния цвят, нали?