Стъкленият меч

Не притежавам забележителна външност. Кафява коса, кафяви очи, кафява кожа. Натъртена, уморена до мозъка на костите, дребна и гладна. Червена кръв и червен нрав. Не би трябвало да плаша никого, но баншито със сигурност се страхува от мен. Знае каква мош жужи под синините ми. Познава Мълниеносното момиче.

Препъва се, единият му крак се заканва за стъпалата и той пада назад: устата му се отваря и затваря, докато събира сили да изпищи.

-    Това е... това е тя - изпелтечва замразителят зад него, сочейки с треперещ пръст. Пръстът бързо се превръща в лед. Не успявам да се сдържа и се усмихвам многозначително, а в ръцете ми се образуват топки от искри. Шокиращото им съскане е по-добра утеха от всяка друга.

Кал допринася за драматизма. Смъква рязко маскировката си с едно единствено, плавно движение, разкрива принца, когото са възпитани да следват, а после - учени да се боят от него. Гривната му изпращява и по дължината на шала му се разнася пламък, превръща го в изгарящо горещо, пламтящо знаме.

-    Принцът! - ахва силноръкият. Гледа с блеснали очи, обзет от неохота да действа. В края на краищата допреди няколко дни те приемаха Кал като легенда, а не като чудовище.

Баншито се съвзема пръв и посяга към пистолета си.

-    Арестувайте ги! Арестувайте ги! - крещи, а ние се снишаваме като един, избягваме звуковия му удар. Той разбива прозорците зад нас.

Шокът прави офицерите мудни и глупави. Силноръкият не смее да се приближи и непохватно тършува за прибраните си в кобури пистолети, бори се със собствения си нахлуващ адреналин. Един от тях - офицерът, застанал в очертанията на отворената врата, има благоразумието да изтича на сигурно място в Централата. Лесно се справяме с четиримата останали. Баншито не получава шанс да изпищи отново: вместо това е поразено от електрическа мълния. Шоковите вълни се впиват във врата и гърдите му, преди да го уцелят в мозъка. За частица от секундата мога да почувствам вените и нервите му, разперени като клони в плътта. Свлича се на място, потъва в дълбок, мрачен сън.

Полъх на хапещ студ ме надвива и когато се завъртам рязко, откривам стена от ледени късчета да се носи плавно към мен, тласкана от замразителя. Късчетата се топят, преди да стигнат до мен, унищожени от избухващия огън на Кал. Той бързо се насочва към замразителя и силноръкия, обкръжава и двамата, затваря ги в капан, за да мога да довърша работата. Още два шока ги повалят, запращат ги на пода. Последният офицер, непознатият, се опитва да избяга, дращейки по все още отворената врата. Фарли го сграбчва за врата, но той я отхвърля и тя полита. Левитатор е, но слаб и бързо се отърваваме от него. Той се присъединява към другите на земята, мускулите му се присвиват в леки спазми от електрическите ми стрели. Пускам на баншито един допълнителен шок заради злобата му. Тялото му се мята на стълбите като риба от мрежите на Килорн.

Всичко отнема само миг. Вратата е още отворена, полюшва се бавно на масивни панти. Улавям я, преди резето да щракне, провирам ръка в хладния, раздвижван от вентилатори въздух на Централата на сигурността. Вътре чувствам прилива на електричество в лампите, в камерите, във върховете на собствените ми пръсти. С един-единствен овладяващ дъх изключвам всичките, потапям помещението оттатък в тъмнина.

Кал внимателно прекрачва безчувствените тела на повалените офицери, докато Фарли полага всички усилия да изрита абсолютно всеки един в ребрата.

-    За Стражата - изръмжава тя, счупвайки носа на баншито. Кал я спира, преди да може да нанесе още щети, въздиша, когато обвива ръка около рамото й, повдига я по стъпалата и я изтиква през отворената задна врата. С един последен поглед към небето се вмъквам в Централата и затварям здраво стоманената врата зад нас.

Тъмните коридори и извадени от строя камери ми напомнят за Двореца на Слънцето, за това как се промъкнах крадешком долу до подземията на двореца, за да спася Фарли и Килорн от сигурна смърт. Но там бях почти принцеса. Носех коприна и имах подкрепата на Джулиан, който с „пеене“ се справи с всички стражи до един, подчинявайки волята им на нашата цел. Беше чисто, не се проля кръв освен моята собствена. В Централата на сигурността нещата не стоят така. Мога само да се надявам да сведа жертвите до минимум.

Кал знае къде да отиде и върви начело, но не прави нищо повече от това да се изплъзва на офицерите, които се опитват да ни спрат. За такъв едър и жесток човек той е доста грациозен, докато отблъсква с рамо ударите на силноръките и суифтите. Все още отказва да ги нарани и оставя този товар на мен. Мълнията унищожава също така лесно като пламъка и оставяме диря от тела по пътя си. Казвам си, че са само в безсъзнание, но в разгара на битката не мога да съм сигурна. Не мога да контролирам избухванията си със същата лекота, с която ги създавам, и има вероятност да съм убила един-двама. Не ме е грижа - нито пък Фарли, чийто дълъг нож потъва и изплува от тъмните сенки. От него вече капе металносива кръв, когато стигаме целта си - с нищо незабележителна врата.